Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Селището неминуемо се разрастваше и на пехотинците им ставаше все по-трудно да го охраняват. Установиха, че от едно дърво, класифицирано от сър Джоузеф Банкс като казуарина, стават чудесни шинди, лошото само бе, че то растеше доста далеч, при мочурището край потока. На два километра от залива се натъкнаха и на отлична глина, която ставаше за тухли. Отрядите кръстосваха девствените земи и трябваше да бъдат охранявани. Сякаш това не стигаше, ами се оказа, че туземците не се плашат от пушките и стават все по-дръзки при набезите си, пък и плячкосваха наред, сякаш знаеха за заповедта никой да не им посяга.
Губернаторът Филип отиде да проучи друг залив на север, наречен Начупения залив, но се върна, увесил нос — бил подходящ за пристанище, понеже бил закътан, но инак там нямало земя, която да става за обработване. Негово превъзходителство имаше всички основания да е умърлушен. Подведен от Вътрешното министерство, ръководителят на експедицията си бе въобразявал блажено, че реколтата сама ще си расте — само да я береш, че ще има колкото щеш дървен материал за всичко, което ти хрумне, че добитъкът сам ще си се множи на воля и до година Нов Южен Уелс ще се оправя без чужда помощ. Затова и Вътрешното министерство, Адмиралтейството и главният доставчик бяха пропуснали да подсигурят флотилията с провизии за три години напред. Запасите щяха да им стигнат най-много за година, което означаваше, че първият товарен кораб, който трябваше да пристигне, ще закъснее. А как мъжете — пък и жените — да работят на гладен стомах?
Двата месеца, които прекараха в Сидни — така нарекоха залива, където бяха хвърлили котва, ги убедиха, че това място е сурово, безразлично и безмилостно жестоко. Тази земя им се струваше могъща и чужда, тя сякаш не търпеше промени и тук човек криво-ляво щеше да преживее, но никога — да преуспее. Туземците, които в очите на англичаните си живееха в първобитния строй, показваха много точно какво им вещае Нов Южен Уелс: несрети и запустение.
През последната седмица на март гръмотевичните бури спряха и настанаха страшен пек и задуха. Който притежаваше шапка, бе последвал примера на американците и бе смъкнал надолу трите върха, та периферията да му пази отвсякъде, Ричард обаче държеше триъгълната му шапка да си остане триъгълна, понеже все пак работеше под навеса от дървесна кора и разполагаше със сламената моряшка шапка. Искаше да е облечен прилично на неделната служба. Навиците, придобити в Бристъл, умираха трудно.
Неделната служба се провеждаше на различни места, но в неделя на двайсет и трети март — точно три години, откакто в Глостър бяха признали Ричард за виновен и го бяха осъдили на заточение — службата беше на хвърлей от лагера на морските пехотинци ергени, на скала с няколко площадки, така че паството все пак имаше възможност да гледа и да слуша как преподобният Ричард Джонсън ги призовава в името на Всевишния да озаптят срамотната си похот и да се присъединят към редиците на женените.
Ричард вече имаше наум какво да прави, но му се щеше да се помоли и да получи просветление, ала проповедта не спомогна с нищичко да се изпълни с увереност. Вместо това Бог откликна на молбата му, като му изпрати Стивън Донован. Двамата тръгнаха да се разхождат покрай залива, по скалите, откъдето можеха да слязат като по стъпала, сетне долу покрай водата, на две крачки от новото стопанство.
— Какъв ужас, нали? — попита Донован, нарушавайки мълчанието, след като седнаха на скала на метър и половина над кротко плискащата се вода и обхванаха с ръце коленете си. — Доколкото разбрах, шестима мъже се мъчат цяла седмица да изкоренят един-едничък пън на вашата пшенична нива и губернаторът разпоредил да копаете с мотики пръстта, понеже не смеел да пусне рало.
— А това на свой ред означава, че някой прекрасен ден ще си осъмна гладен — допълни Ричард, после си свали най-хубавото сетре и се разположи в сянката на надвисналото дърво. — Колко рехава е сянката тук.
— И колко тежък — животът! И все пак нещата ще се подобрят, така да знаеш — отсъди Донован, както мяташе сухи шумки във водата. — Като при всяко ново начинание най-трудна е първата половин година. И аз нямам представа защо после всичко е по-поносимо, може би защото обстановката вече не ти се струва толкова непозната. Едно е сигурно. Когато и да е сътворил това кътче на белия свят, Бог е използвал различен калъп. — Той понижи глас, заговори по-тихо. — Оцелява само който има силен дух. Ти ще бъдеш сред оцелелите.