Сага за Австралия

Половин месец след като слязоха на сушата, отново се появи дизентерия. Шестото чувство на Ричард за потока не го подведе, макар че лекарите недоумяваха как водата се е замърсила на мястото, откъдето я черпеха — това за тях си бе неразрешима загадка. Развиваха теорията, че стомасите на англичаните не понасяли, видите ли, водата в Нов Южен Уелс. Трима каторжници, настанени в лазарета, издъхнаха, затова се наложи да вдигнат с подръчни средства втора палатка. Срещаше се и скорбут — бледата посърнала кожа и болките в крайниците го издаваха много преди венците да се подуят и да започнат да кървят. На Ричард още му се намираше малц в достатъчни количества, та даваше и на хората си, защото лейтенант Фързър от интендантството бе толкова доволен от малобройната група каторжници, които му помагаха, че тайничко им отпусна още от малца. Въпреки все по-големите лишения подобно фаворизиране, както и в случая със секачите, си беше неизбежно.

— Но ако се наложи — каза Ричард на другарите си с тон, който не търпеше възражения, — ще ядем и кисело зеле. Дори и да трябва да ви сядам на гърдите и да ви го тикам насила в устата. Нали помните майките си! Всички сме израсли с мисълта, че ако едно лекарство не горчи, значи не помага. А киселото зеле е лекарство.

В Порт Джаксън не се намираха природни лекове срещу скорбута — малко бяха тукашните растения и плодове, които не предизвикваха симптомите на отравяне. Покълналите, надлежно поливани растения в стопанството на губернатора пуснаха филизи, погледнаха слънцето и небето и посърнаха от отчаяние. Тук не растеше нищо, нищичко.

„Вече е краят на лятото, скоро ще започне есента — каза си Ричард, спомнил си семенцата от цитрусови плодове, които бе запазил от Рио де Жанейро. — Ще ги посадя чак през септември — октомври, когато се запролети. Знае ли човек, може пък зимата тук да е мразовита? В Ню Йорк лятото е знойно, въпреки това зиме морето понякога се заледява. Като ги гледам нашите туземци, тук надали става много студено, но не мога да рискувам и да садя сега каквото и да било.“

Трима каторжници — Барет, Лъвъл и Хол, бяха хванати да крадат от държавните складове хляб и осолено месо, четвърти пък бе спипан, докато източва вино. Тримата крадци на храна бяха осъдени на смърт, а крадецът на вино бе назначен за обществен екзекутор.

На западния бряг на залива, между палатките на мъжете и на жените, се възправяше високо дърво — много красиво и здраво, което се открояваше с едно: на три метра над земята стърчеше самотен як прав клон. Ето как дървото се превърна в лобно място — нямаше излишна дървесина, от която да сковат бесило. На двайсет и пети февруари тримата клетници бяха отведени при него и пред очите на всички каторжници им бяха бити сто камшика на голо. Губернаторът Филип беше решен тази крайна мярка да се увенчае с желания резултат: трябваше някак да принуди тия негодници да престанат да посягат на храната! Е, поне неговият търбух, както и търбусите на всички други важни клечки бяха пълни. Затова, както и в случая с разврата, отчаяните мерки, въведени, за да отстранят проблема, нямаше как да се увенчаят с успех. Сит на гладен не вярва!