Сага за Австралия

— Спиш ли вече, Лизи? — попита той през усмивка.

Тя отвори рязко очи, погледна невярващо любимото лице.

— Ричард! О, Ричард, любов моя!

Жената скочи от нара и увисна на врата на Ричард — трепереше и ридаеше неудържимо.

— Не плачи, Лизи! — рече й той тихичко, когато тя се поуспокои. — Ела да поговорим.

Под погледите на всички я поведе навън, както я бе прегърнал през кръста.

— Де да имах и половината от твоя късмет, Лизи — подметна една от жените, не беше в първа младост.

— Аз ще се задоволя и с четвъртината — рече жената на нара до нея — вече в напреднала бременност.

Ричард и Лизи отидоха при морето, край временната фурна и намериха купчина камъни, за да приседнат. Лизи се беше вкопчила Ричард, сякаш животът й зависеше от това.

— Как беше, след като заминахме? — попита той.

— Доста време бях в Глостър, после ме прехвърлиха в Лондон, в Нюгейтския затвор — отвърна тя разтреперана.

Застудяваше се, а Лизи беше облечена в тънки, опърпани стари дрехи.

Ричард свали платнената си куртка и я заметна, взрян в нея — беше съвсем изпосталяла. Уж беше на трийсет и две години, а изглеждаше на четирийсет и две, затова пък в приличните на мъниста черни очи още проблясваше живот. Беше очаквал, че когато Лизи го прегърне, той ще изпита любов и дори желание — нищо подобно! Държеше на нея, съжаляваше я. Но толкоз.

— Разкажи ми всичко от игла до конец — помоли я Ричард. — Искам да знам.

— Пак добре, че не останах дълго в Лондон — занданът там е истински ад. Натовариха ни на „Лейди Пенрин“, на кораба бяхме само ние, нямаше мъже каторжници или морски пехотинци. Наблъскаха ни като сардели — точно както и тук, в палатките. Някои жени бяха заедно с децата си. Други бяха трудни и родиха в морето. Повечето пеленачета и деца измряха, майките нямаха мляко и не можеха да ги кърмят. Приятелката ми Ан си изгуби момченцето. Някои пък заченаха по време на плаването и сега чакат деца. — Тя се вкопчи в ръката му и я разтресе. — Представяш ли си, Ричард? Не ни дадоха парцали за мензиса, та се наложи да си разкъсваме дрехите — дрипи като ей тези тук. Всичкият багаж, с който се качихме на кораба, отиде в отсека — за тук. В Рио де Жанейро губернаторът ни прати сто конопени чувала за хляб, да сме се обличали в тях, понеже женските дрехи така и не били пристигнали в Портсмут и корабите потеглили без тях. По-добре да ни беше отпуснал няколко топа от най-евтиния плат, игли, конци и ножици — отбеляза горчиво Лизи. — Нямаше как да използваме чувалите и за парцали. Когато взехме да крадем ризите на моряците — да има какво да си подложим, ни скъсваха от бой с камшика, отрязваха ни косите и ни обръсваха до кожа главите. Който понечеше да възроптае, му запушваха устата. Най-тежкото наказание, което ни налагаха, бе да ни съблекат чисто голи и да ни натикат в бъчва, така че да стърчат само главата, краката и ръцете. Перяхме парцалите, докато това беше възможно, но от солената вода кръвта се пресича. Изкарах някое и друго петаче, като шиех и кърпех на корабния лекар и на офицерите, но много от момичетата бяха бедни, нямаха си нищо, затова деляхме спечеленото с тях. — Уж беше заметната с куртката, а пак трепереше като листо. — Но това — пак иди-дойди! — процеди Лизи през зъби. — Всички мъже на „Лейди Пенрин“ ни гледаха и ни говореха така, сякаш сме леки жени — независимо дали сме или не сме такива, а повечето не бяхме. Все едно смятаха, че не можем да им предложим нищо друго, освен оная си работа.