Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Зеленчуците се котират точно толкова високо, колкото и рома — отбеляза сухо Донован. — Карай нататък.
— Докато лежах в Глостърската тъмница, се бях разбрал с една от затворничките — Елизабет Лок, или Лизи, аз да я пазя, а тя да ми наглежда вещите. Току-що научих, че и тя е тук. Мисля да се оженя за нея, понеже не съществува друг, по-неофициален начин да се възползвам от услугите й.
Донован се сепна.
— Бива ли да говориш така, Ричард! Не те мислех за чак толкова коравосърдечен.
— Знам, звучи коравосърдечно — съгласи се натъжен Морган, — но не виждам как другояче да изляза от затруднението. Все се надявах някое от момчетата да пожелае да се задоми — въпреки заканите на губернатора повечето се навъртат около жените, но поне засега никой не е изявил желание.
— Говориш ми за някакви си неодушевени предмети, които трябвало да се пазят и заради които си готов да се обвържеш до гроб — хубава работа! Ти, Ричард, си мъж, мъж, създаден за жени. Защо не изплюеш камъчето и не си признаеш, че просто искаш да спиш с тая Лизи Лок. Че си зажаднял за женска ласка, както почти всички останали? Ето, сам спомена, че в Глостърския затвор си я закрилял, това според мен означава и че си спал с Лизи. Сигурно пак ти се спи с нея. Смая ме хладнокръвието, с което говориш за това — уж си много благороден, а я си чуй подбудите!
— Не съм спал с нея — тросна се ядосан Ричард. — Изобщо не говоря за такива неща. Лизи ми беше като сестра, и сега я възприемам така. Страх я е до смърт да не вземе да зачене, затова и тя не ми се натискаше.
Донован се хвана за главата, облакъти се върху коленете си и погледна ужасен Ричард. „Какво му става на тоя човек — недоумяваше той. — И то само защото е изпитал насладата до дъно? Не. Умен е, знае как да постигне своето, как да бъде на точното място в точното време, как да подходи към онези, от които зависи. Не е блюдолизец като останалите, прекалено горд е, че да се унижава и да се подмазва. Пред мен стои една загадка, но все пак ми хрумна нещо.“
— Ако знаех живота ти, Ричард, сигурно щях да съм в състояние да ти помогна — рече накрая Донован. — Хайде, разказвай.
— Не мога.
— Страхуваш се, но не от любенето. А от любовта. И какво толкова страшно има в нея?
— Много ми е минало през главата — отвърна Ричард и въздъхна тежко, — не мога да го направя отново, понеже, случи ли ми се повторно, няма да го преживея. Мога да обичам Лизи като своя сестра, вас — като роден брат, но за повече от това нямам сили. Любовта, която изпитвах към жена си и децата, е бездънна и свещена.
— Но те са мъртви.
— Да.
— А ти още си млад, на ново място си, защо не започнеш всичко отначало?
— И това е възможно. Но не с Лизи Лок.
— Защо тогава ще се жениш за нея? — попита Донован с блеснали очи.
— Защото подозирам, че и нейната участ не е от най-леките, и защото я обичам като брат. Няма начин да не знаете, господин Донован, че любовта не пита — тя няма нищо общо с целесъобразността. Ако имаше, сигурно щях да предпочета да обичам Лизи Лок. Ала няма да я обикна никога. Цяла година бяхме заедно в Глостърския затвор, ако е могло нещо да стане, досега да е станало.
— И така, онова, което си намислил, не е чак толкова коравосърдечно. Прав си. Любовта не пита и няма нищо общо с целесъобразността.
Слънцето беше залязло зад западния край на залива, златистата светлина хвърляше дълги сенки, Стивън Донован продължаваше да седи, замислен за приумиците на сърцето човешко. О, да, Ричард наистина беше прав. Любовта идваше, без да пита, и понякога си беше нежелана гостенка. Ричард се опитваше да се презастрахова срещу нея, като се ожени за жена, която му бе като сестра — от съжаление и за да й помага.
— Ожениш ли се сега за Лизи Лок, после няма да можеш да се ожениш за друга — рече той накрая. — А един ден това може да стане много важно.
— Значи ме съветвате да не го правя.
— Да.
— Ще си помисля — каза Ричард и се изправи на крака.
В понеделник сутрин Ричард си издейства от майор Рос разрешение да се види с преподобния Джонсън и да го помоли да иде при Елизабет Лок, каторжничка от женския лагер, на която може би ще предложи брак.
Преподобният Джонсън тъкмо беше навършил трийсет, бе кръглолик, с месести устни и приличаше малко на жена, бе облечен, както приляга на свещеник, с бяла колосана якичка и черно расо отгоре, което поприкриваше шкембенцето му — отчето със сигурност не искаше да изглежда добре охранен в това място, където върлуваше глад. Във воднистите очи пламтеше жар, която братовчедът Джеймс — свещеникът, наричаше йезуитско-месианска, а в Нов Южен Уелс господин Джонсън беше намерил своето призвание: да повдига духа, да се грижи за болните и осиротелите, да управлява църквата си както сметне за добре и да бъде тачен като благодетел на човечеството. Водеше се от най-благородни подбуди, но инак беше повърхностен и непрозорлив и проявяваше състрадание единствено към безпомощните. Смяташе каторжниците за пропаднало племе, което почти не заслужава да го спасяваш — ако не са пропаднали, защо тогава са заточени на другия край на света?