Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Край нас изтрополя един камион, натоварен с трупи.
— Боже Господи — казах накрая. Бях доста разтърсен. — Радвам се, че не съм го знаел.
Той сви рамене.
— Имаш право. Всичко завърши добре. Въпреки това не ми харесва това, че Хенри се опитва да ми заповядва.
Дълго време вървяхме, без да продумаме.
— Имаш ли идея къде ще прекараш лятото? — попита Чарлс.
— Не съм се замислял — отвърнах. Не бях получил отговор по онзи въпрос с Бруклин, което ме навеждаше на мисълта, че нещата се бяха провалили.
— Заминавам за Бостън — каза Чарлс. — Пралелята на Франсис има апартамент на Малбъро стрийт. Само през няколко къщи от парка. За лятото заминава извън града и Франсис ми каза, че ако искам, мога да отседна там.
— Звучи добре.
— Жилището е голямо. Ако искаш, можеш да дойдеш и ти.
— Може би.
— Ще ти хареса. Франсис ще бъде в Ню Йорк, но ще прескача от време на време. Бил ли си изобщо в Бостън?
— Не.
— Ще посетим музея Гарднър, пиано бара в Риц.
Разказваше ми за музея в Харвард — бил пълен с милиони различни цветя, направени от цветно стъкло — когато съвсем неочаквано и със застрашителна бързина един жълт фолксваген зави от насрещното платно и спря до нас.
Беше приятелката на Джуди Пуви, Трейси. Свали прозореца и ни дари с ярка усмивка.
— Здравейте, момчета. Да ви откарам ли?
Остави ни пред жилището на Чарлс. Беше десет часа. Камила не си бе вкъщи.
— Боже — каза Чарлс, докато смъкваше сакото си, което се свлече на купчина на пода.
— Как се чувстваш?
— Пиян.
— Искаш ли кафе?
— В кухнята има някакво — каза той, прозявайки се и прокарвайки ръка през косата си. — Нещо против да се изкъпя?
— Върви.
— След минута се връщам. Тази килия беше гнусна. Мисля, че имам бълхи.
Забави се повече от минута. Чувах го как кихаше, пускаше крановете за топлата и студената вода и си тананикаше. Влязох в кухнята, налях си чаша портокалов сок и сложих филийки хляб в тостера.
Докато ровех из шкафа за кафе, намерих половин буркан малцово мляко „Хорлик“184. Етикетът му ме бе зяпнал с упрек. Бъни бе единственият сред нас, който изобщо пиеше малцово мляко. Набутах го в дъното на шкафа, зад един буркан с кленов сироп.
Кафето бе готово и бях подхванал втората партида филийки от тостера, когато чух пъхването на ключ в ключалката и отварянето на входната врата. Камила надникна в кухнята.
— Здравей — косата й бе разрошена, лицето й бледо и бдително — приличаше на малко момче.
— Здрасти и на теб. Закуска?
Тя седна на масата до мен.
— Как мина? — попита.
Разказах й. Слушаше внимателно, пресегна се, взе една триъгълна филийка, намазана с масло, от чинията ми и я изяде, докато слушаше.
— Той добре ли е?
Не знаех какво точно има предвид под „добре“.
— Разбира се.
Последва дълго мълчание. От радиото от долния етаж едва доловимо се носеше весел женски глас, който пееше песен за кисело мляко. Пригласяше хор от мучащи крави.
Дояде филийката и стана, за да си налее кафе. Хладилникът бръмчеше. Гледах я как рови из шкафа за чаша.
— Знаеш ли — казах, — трябва да изхвърлите буркана с малцово мляко, който е там.
Камила помълча, преди да отговори.
— Знам — отвърна тя, — ей там, в дрешника има един шал, който той остави последния път, когато беше тук. Все попадам на него. Все още мирише на него.
— Защо не го изхвърлиш?
— Все се надявам, че няма да ми се наложи. Ще ми се някой ден, като отворя вратата на дрешника, него просто да го няма.
— Стори ми се, че чух гласа ти — каза Чарлс, който явно стоеше от известно време на прага на кухнята. Косата му бе мокра, беше облечен само с халат, а в гласа му имаше все още следи от онова алкохолно надебеляване, което толкова добре познавах. — Мислех, че си на училище.
— Бързо свърши. Джулиан ни пусна рано. Как се чувстваш?
— Прекрасно — отговори Чарлс и зашляпа из кухнята, мокрите му крака оставяха отпечатъци, които мигновено се изпаряваха от лъскавия, червен като домат балатум. Застана зад нея и положи ръцете си на нейните рамена, наведе се ниско и положи устни отзад на врата й. — Защо не целунеш своя брат-затворник?
Тя се поизвърна, сякаш за да го целуне по бузата, но той плъзна ръката си надолу по гърба й, наклони лицето й към своето и я целуна в устата — не бе братска целувка, за това нямаше никакво съмнение, а дълга, жадна целувка, необуздана и страстна. Халатът му леко се отвори, когато ръката му се плъзна от брадичката й към врата, ключицата, основата на врата, пръстите му се промъкнаха през ръба на ризата й на точки и потрепериха над топлата кожа там.