Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Нека кажем, че за момента нещата са много по-несигурни, отколкото съзнаваш. Чарлс имаше тежки дни. В интерес на истината никой не носи вина за това, но се наложи да понесе повече, отколкото трябваше.
Мълчание.
— Не искам толкова много от теб.
Само да направя онова, което искаш от мен, помислих си и затворих телефона.
Съдебната зала се намираше в дъното на коридора с килиите, минаваше се през летящи врати със стъкла в горната част. Изглеждаше като останалата част на сградата на съда, правена през 1950-те години или там някъде, покрита с надраскан балатум и ламперия, боядисана в жълт и лепкав на вид лак с цвят на мед.
Не очаквах да има толкова много хора. Пред банката на съдията имаше две пейки, едната бе заета от няколко щатски патрулни полицаи, на другата седяха трима-четирима непознати мъже, съдебната стенографка със смешната си, малка пишеща машина и още трима непознати мъже в частта за посетители — те седяха на разстояние един от друг, както и една нещастна, изпита жена в жълтокафяв дъждобран, която имаше вид, сякаш някой редовно я пребиваше.
Изправихме се на крака, когато влезе съдията. Случаят на Чарлс щеше да се гледа първи.
Той влезе през вратите по чорапи, като сомнамбул, а по петите му вървеше служител на съда. Лицето на Чарлс бе зацапано и подпухнало. Бяха му взели колана, връзките на обувките, както и самите обувки, та сякаш беше по пижама.
Съдията сведе поглед надолу към него. Беше мъж с кисело изражение на лицето, на около шестдесет, с тънки устни и месеста, увиснала шия като на кръвоследник.
— Имате ли адвокат? — каза той със силен върмонтски акцент.
— Не, господине — отговори Чарлс.
— Съпруга или родител, които да присъстват?
— Не, господине.
— Можете ли да платите гаранцията?
— Не, господине — каза Чарлс. Беше потен и дезориентиран.
Изправих се. За разлика от съдията, Чарлс не ме видя.
— Вие сте тук, за да платите гаранцията за господин Маколи?
— Да.
Чарлс се обърна, опитвайки се да фокусира погледа си върху мен, устата му бе леко отворена, изражението му празно и сякаш унесено — като на дванадесетгодишен.
— Гаранцията е петстотин долара, които можете да платите на гишето вляво, надолу по коридора — каза съдията с отегчен и монотонен глас. — Ще трябва да се явите отново след две седмици и ви съветвам да си вземете адвокат. Работите ли нещо, за което се налага да използвате автомобила си?
Един от запуснатите мъже на средна възраст отпред проговори:
— Колата не е негова, Ваша чест.
Съдията изведнъж се ядоса и изгледа Чарлс заплашително.
— Вярно ли е?
— Свързахме се със собственика. Някой си Хенри Уинтър. Учи горе в колежа. Казва, че е заел автомобила си на господин Маколи за вечерта.
Съдията изсумтя. А на Чарлс каза отсечено:
— Временно ви забранявам да шофирате, докато излезе решението на съда. И доведете на двадесет и осми господин Уинтър.
Цялата работа свърши невероятно бързо. В девет и десет вече бяхме излезли от сградата на съда.
Сутринта бе влажна и росна, студена за май. Птици цвърчаха в черните върхове на дърветата. Олюлявах се от умора.
Чарлс обви ръце около себе си.
— Боже, колко е студено.
Улиците бяха безлюдни. На площада току-що вдигаха жалузите на банката.
— Изчакай тук — казах. — Ще отида да извикам такси.
Хвана ме за ръката. Все още беше пиян, но нощното му наливане бе нанесло повече вреди на дрехите му, отколкото на нещо друго — лицето му бе свежо и зачервено като на дете.
— Ричард.
— Какво?
— Приятел си ми, нали?
Не бях в настроение да стоя на стъпалата на съда и да слушам подобни приказки.
— Разбира се — отвърнах и се опитах да освободя ръката си.
Но той ме сграбчи по-здраво.
— Добрият, стар Ричард. Знам, че си ми приятел. Толкова се радвам, че точно ти дойде. Искам само да ми направиш още една малка услуга.
— Каква?
— Не ме води вкъщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Заведи ме извън града. В къщата на Франсис. Нямам ключ, но госпожа Хач може да ме пусне, или пък ще разбия някой прозорец, или пък… слушай. Слушай сега. Мога да вляза през мазето. Правил съм го милиони пъти. Чакай — каза, когато видя, че се опитвам отново да го прекъсна, — и ти можеш да дойдеш. Можеш да се измъкнеш от училище, да вземеш малко дрехи и…
— Спри се — повторих за трети път. — Не мога да те водя никъде. Нямам кола.
Лицето му се промени и той пусна ръката ми.
— А, добре — каза с внезапна горчивина. — Благодаря ти много.