Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Имам парите.
— Не можем да определим гаранцията. Съдията ще се погрижи за това при предявяване на обвинението. Точно в девет часа.
Предявяване на обвинение? Сърцето ми заби. Какво по дяволите беше това?
Полицаите ме гледаха приветливо, сякаш искаха да кажат „Това ли е всичко?“
— Бихте ли ми казали какво се е случило? — казах.
— Моля?
Гласът ми се стори лишен от емоции и чужд.
— Какво точно е направил?
— Щатският патрул го спрял на Дийп Кил роуд — отговори сивокосият полицай. Каза го така, сякаш четеше. — Бил е видимо пиян. Съгласил се е на проба с дрегер, който показва високо наличие на алкохол. Патрулът го доведе тук и го затворихме в ареста. Това стана в два и двадесет и пет сутринта.
Нещата все още не бяха ясни, но за нищо на света не можех да измисля правилния въпрос, който да задам.
— Мога ли да го видя?
— Добре е, синко — каза полицаят с рижите мустаци. — Можеш да го видиш на сутринта.
Усмивки и любезно държание. Нямаше какво повече да кажа. Благодарих им и си тръгнах.
* * *
Таксито си бе тръгнало, когато излязох отвън. Бяха ми останали петнадесет долара от двадесетте на Хенри, но за да си повикам друго такси трябваше да се върна в затвора, а не исках. Така че тръгнах към главната улица в южния край, където пред едно заведение за бързо хранене имаше монетен телефон. Той не работеше.
Бях толкова уморен, че почти спях. Върнах се обратно до площада, минах край пощата, покрай железарията, покрай киното с провисналия навес: шлифовано стъкло, разбит тротоар, звезди. Планински котки дебнеха плячката си на барелефа по фриза на обществената библиотека. Вървях дълго, докато магазините се разредиха и пътят потъмня, вървях по широкото жужащо разклонение на магистралата, докато стигнах до автогарата на „Грейхаунд“, която бе тъжна на лунната светлина, тя бе и първото, което видях навремето от Хампдън. Беше затворена. Седнах отвън на дървена пейка под една жълтеникава крушка. Чаках да отворят, за да използвам телефона и да пия чаша кафе.
Служителят, дебел мъж с безжизнени очи, дойде да отключи в шест часа. Двамата бяхме единствените хора наоколо. Отидох до мъжката тоалетна, измих си лицето, а после изпих не една чаша кафе, а две, които служителят ми продаде с неудоволствие — наля ги от каната, която бе сложил на котлона зад тезгяха.
Дотогава слънцето бе вече изгряло, въпреки че почти нищо не се виждаше през зацапаните с мръсотия прозорци. Стените бяха покрити с несъществуващи вече разписания, а дълбоко в балатума бяха набити фасове и дъвка. Вратите на телефонната будка бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Затворих ги зад себе си и набрах номера на Хенри, почти бях убеден, че няма да отговори, но за моя изненада вдигна на второто иззвъняване.
— Къде си? Какво става?
Обясних му какво се е случило. От другата страна ми отговори заплашително мълчание.
— Сам ли беше в килията? — попита най-после.
— Не знам.
— В съзнание ли беше? Искам да кажа, можеше ли да говори?
— Не знам.
Още едно дълго мълчание.
— Виж какво, в девет той ще се яви пред съдията. Защо не се срещнем пред съда.
За миг Хенри не отговори, а после каза:
— Най-добре ще е, ако ти се заемеш с това. Има замесени и други фактори.
— Щом има други фактори, ще ти бъда задължен, ако ме уведомиш за тях.
— Не се сърди — каза бързо. — Всичко е само заради това, че толкова често имам вземане-даване с полицията напоследък. Вече ме знаят, знаят и него. Освен това… направи пауза, — … опасявам се, че аз съм последният човек, когото Чарлс иска да види.
— Защо?
— Защото снощи се скарахме. Дълга история — отвърна, когато се опитах да го прекъсна. — Но когато се видяхме за последен път, бе много разстроен. Мисля, че от всички нас, ти си в най-добри отношения с него.
— Хм — казах, въпреки че вътрешно бях омилостивен.
— Чарлс много държи на теб. Знаеш го. Освен това в полицията не знаят кой си. Не мисля, че има някаква вероятност да те свържат с другата история.
— Не мисля, че това има значение в настоящата ситуация.
— Боя се, че има значение.
Настъпи мълчание, по време на което усетих пълната безнадеждност на всичките ми опити да стигна до дъното на каквото и да било, свързано с Хенри. Приличаше на пропагандатор, който системно укрива информация и я пуска, само когато счете, че ще обслужи определени цели.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Сега не е моментът да го обсъждаме.
— Ако искаш да отида там, ще е най-добре да ми кажеш за какво става дума.
Гласът му хрущеше и звучеше далечно, когато проговори: