Изповядвам

* * *

На втория ден следобед Бернат свиреше и след доста време между тези стени отново звучеше истинска цигулка. Адриа, в кабинета, гледаше нагоре, за да чува по-добре. Бернат, в стаята, изпълваше вътрешния двор със сонатите на Енеску. А вечерта ме помоли да посвири на сторионито и го накара да плаче в продължение на двайсет-трийсет възхитителни минути. Изпълни някои сонати на tonton Льоклер, но този път сам. За момент си помислих, че трябва да му подаря Виал. Защото той наистина има полза от него. Но навреме се сдържах.

Не знам дали музиката помогна за това. Но след вечеря тримата доста дълго си говорихме. Неочаквано Сара спомена чичо си Хаим, а от чичото минахме на баналността на злото, защото аз наскоро бях прочел жадно Аренд404 и някои неща се въртяха в главата ми, но не знаех как да ги изразя.

– Защо те тревожи? – попита Бернат.

– Ако злото може да бъде безпричинно, здравата сме я загазили.

– Не те разбирам.

– Ако аз мога да върша зло просто така и от това не произтича нищо, човечеството няма бъдеще.

– Искаш да кажеш престъпление без мотив, просто така.

– Престъплението без мотив е най-безчовечното нещо, което можеш да си представиш. Виждам един човек на спирката на автобуса и го убивам. Ужасно!

– Омразата оправдава ли престъплението?

– Не, но го обяснява. Безпричинното престъп­ление, освен че е ужасяващо, е необяснимо.

– А престъплението в името на Бога? – намеси се Сара.

– Това е безпричинно престъпление със субективно оправдание.

– А ако е в името на свободата? Или на прогреса? Или на бъдещето?

– Да се убива в името на Бога или в името на бъдещето, е все едно. Когато оправданието е идеологическо, изчезват съпричастността и чувството на състрадание. Убива се хладнокръвно, без да остане отпечатък в съзнанието. Както при немотивираното престъпление на психопата.

Помълчаха известно време. Без да се гледат в очите, сякаш разговорът ги потискаше.

– Има неща, които не мога да си обясня – каза Адриа с мрачен глас. – Жестокостта. Оправдаването на жестокостта. Неща, които не мога да си обясня другояче, освен като разкажа за тях.

– Защо не опиташ? – попита ти, гледайки ме с тези твои очи, които още ме пронизват.

– Не мога да пиша. Това е за Бернат.

– Не ме закачай, че не съм във форма.

Разговорът замря и отидохме да си легнем. Спомням си, любима, че точно в този ден се реших. След като лежах един час с широко отворени очи, станах безшумно и се върнах в кабинета. Взех бели листове и писалка, като за свое улеснение реших да започна от много далеч, с мисълта постепенно да стигна до нашето време, и написах камъните не трябва да са много малки, защото в такъв случай няма да причинят вреда. Но не трябва да бъдат и много големи, защото в такъв случай твърде много се съкращава мъчението на виновния. Защото говорим за наказание на виновни – никога да не забравяме това. Всички добри хора, които вдигат пръст, желаейки да участват в пребиване с камъни, трябва да знаят, че вината следва да се изкупи чрез страдание. Така е. Винаги е било така. Затова, като раняват прелюбодейката, като избиват окото й, като остават безучастни пред воплите й, те са угодни на Всевишния, на единствения Бог, Състрадателния и Милостивия.