Изповядвам

– Златен е – каза Али Бахр. – Верижката също.

– Виждам. Но е краден.

– Какво говориш! Обиждаш ме!

– Разбирай го както искаш.

Върна медальона на хубавата Амани на Али Бахр, а той не искаше да го вземе, клатеше отрицателно глава, с ръце, отдръпнати от тялото, вероятно защото онова злато вече започваше да го изгаря отвътре. Принуди се да приеме цената, която му предложи търговецът. Когато Али Бахр си отиде, търговецът продължи да разглежда медальона. Християнски букви. В Александрия ще го продаде начаса. Доволен, прокара пръсти по него, сякаш искаше да почисти натрупаната мръсотия. Остана замислен известно време, отмести масленичето, с което си светеше, и каза, гледайки младия Броча:

– Този медальон ми е познат.

– Ами това е... Богородицата от Моена, струва ми се.

– Дева Мария дай Чуф – Обърна медальона, за да може младежът да види другата страна: – От Пардак, виждаш ли?

– Така ли?

– Не можеш да четеш. Да не си от рода Муреда?

– Да, господине – излъга младият Броча. – Трябват ми пари, защото отивам във Венеция.

– Вас, Муреда, не ви сдържа на едно място, сякаш имате шило в задника. – И без да престава да гледа медальона, добави: – Моряк ли искаш да ставаш?

– Да. И да замина далеч. В Африка.

– Гонят те, нали?

Златарят сложи медальона на тезгяха и го погледна в очите:

– Каква беля си направил? – попита.

– Никаква. Колко ми давате?

– Знаеш ли, че колкото по-навътре в сушата си живял, толкова по-силно се вълнува морето?

– Колко ми давате за медальона, старче?

– Пази си го за лоши дни, синко.

Младият Броча хвърли бърз поглед на работилницата на този любопитен евреин. Бяха сами.

– Парите ми трябват сега, разбирате ли?

– Какво стана с Джакиам Муреда? – полюбопитства старият златар от Плана.

– Той е при своите, при Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина.

– Радвам се. Наистина.