Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Тя стегна нервите си и попита шепнешком:
— Къде са останалите?
— Вече са в пещта — отговори й Илзе.
Чуха гласове иззад двукрилата врата в другия край на стаята.
— Обратно навън — нареди Илзе.
Излязоха в коридора. Карла почти изцяло затвори вратата и надникна. Видя господин Рьомер и още един мъж да вкарват болнична количка през вратата. Те не погледнаха към Карла. Спореха за футбол. Тя чу Рьомер: — Само преди девет години спечелихме националното първенство. Бихме Айнтрахт Франкфурт с две на нула. — Да, но половината от най-добрите ви играчи бяха евреи, а вече ги няма.
Карла разбра, че говорят за Байерн Мюнхен.
Рьомер завърши:
— Старото време ще се върне, стига да прилагаме правилната тактика. Продължаваха да спорят и стигнаха до маса, на която лежеше мъртва дебела жена. Хванаха я за раменете и коленете, грубо я стовариха върху количката и се запъхтяха от усилието. Закараха количката до друга маса и поставиха втори труп върху първия.
Изкараха количката, след като натовариха три.
— Ще ги последвам — съобщи Карла.
Тя прекоси моргата до летящите врати; Фрида и Илзе я последваха. Навлязоха в зона, която изглеждаше повече индустриална отколкото медицинска — стените бяха боядисани в кафяво, подът бе бетонен, имаше шкафове и поставки за инструменти.
Надникнаха зад един ъгъл.
Видяха голяма, прилична на гараж стая, силно осветена и с дълбоки сенки. Въздухът беше топъл и се носеше слаба миризма на печене. В средата на помещението се намираше стоманена кутия, достатъчно голяма, за да побере автомобил. От върха на кутията до покрива се протягаше метална тръба. Карла разбра, че гледа пещта. Двамата санитари вдигнаха едно тяло от количката и го поставиха върху стоманена конвейерна лента. Рьомер натисна един бутон на стената. Лентата се задвижи и трупът влезе в пещта.
Поставиха и второто тяло на лентата.
Карла видя достатъчно.
Обърна се и подкара другите две момичета обратно. Фрида се блъсна в Илзе, която неволно извика. И трите замръзнаха.
Чуха гласа на Рьомер:
— Какво беше това?
— Призрак — отвърна му другият.
Гласът на Рьомер трепереше:
— Не се шегувай с такива неща!
— Ще хванеш ли другия край на този труп, или какво?
— Добре, добре.
И трите момичета изтичаха обратно в моргата. Карла видя останалите тела и се наскърби за сина на Ада — Курт. И той беше лежал тук, с лепенка на ръката, бяха го хвърлили на конвейерната лента и се бяха отървали от него като от торба с отпадъци. „Не си забравен, Курт“ — помисли си тя. Излязоха в коридора. Докато се обръщаха към задната врата, чуха стъпки и гласа на госпожа Шмит:
— Защо тези двамата се бавят толкова дълго?
Затърчаха се по коридора и изтичаха през вратата. Луната бе изгряла и паркът беше ярко осветен. Карла можа да види храсталака, където бяха скрили колелата си — на двеста ярда от тях през ливадата. Фрида излезе последна и в бързината остави вратата да се хлопне. Карла мислеше бързо. Госпожа Шмит вероятно щеше да проучи шума. И трите можеше да не достигнат храстите, преди тя да е отворила вратата. Трябваше да се скрият. — Тук! — изсъска Карла и изтича покрай ъгъла на сградата. Илзе и Фрида я последваха. Залепиха се за стената. Карла чу как вратата се отваря. Затаи дъх. Настъпи дълга пауза. После госпожа Шмит измърмори нещо неразбираемо и вратата се затръшна отново. Карла надзърна зад ъгъла. Госпожа Шмит си бе отишла. И трите момичета изтичаха през ливадата и взеха велосипедите си. Бутаха ги по горската пътека и стигнаха до пътя. Включиха светлините, качиха се и потеглиха. Карла изпитваше еуфория. Измъкнаха се! Докато доближаваха града, триумфът й отстъпи на по-практични съображения. Какво всъщност постигнаха? Какво щяха да правят по-нататък? Трябваше да съобщят на някого какво са видели. Не беше сигурна на кого. Във всеки случай трябваше да убедят някого. Щяха ли да им повярват? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко уверена беше. Щом стигнаха общежитието и слязоха от колелата, Илзе каза: — Слава Богу, че свърши. Никога през живота си не съм била толкова уплашена.
— Не е свършило — прекъсна я Карла.
— Какво имаш предвид?
— Няма да е свършило, докато не затворим тази болница и останалите като нея.
— Как можете да направите това?
— Ти ни трябваш — каза й Карла. — Ти си доказателството.
— Боях се, че ще кажеш точно това.
— Ще дойдеш ли с нас утре, когато тръгнем за Берлин? След дълга пауза Илзе каза:
— Да, ще дойда.