Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Но страната е спокойна, сир — възрази херцогът, като се преструваше, че не разбира за какво става дума.

— Не, виждате добре, че не е така. Вие ме обичате и ми служите добре. Но има други хора, които твърдят, че ме обичат и чиито обноски въобще не приличат на вашите. Хайде, да постигнем съгласие между всички групировки, скъпи ми херцог, и аз ще заживея щастливо!

— Най-малкото ще съм аз този, който ще попречи на вашето истинско щастие.

— Ама че думи! Е, добре! Елате да вечеряте с мен днес!

— Във Версай ли, сир?

— Не, в Люсиен.

— О, съжалявам много, сир, но семейството ми е силно разтревожено от разпространилия се вчера слух. Смятат, че съм изпаднал в немилост пред Ваше величество! Не мога да оставя толкова сърца да страдат.

— Ами онези, за които ви споменах, не страдат ли, херцог? Спомнете си колко щастливо си живеехме тримата по времето на горката маркиза!

Херцогът наведе глава, очите му се навлажниха и една сподавена въздишка излезе от гърдите му.

— Госпожа Дьо Помпадур жадуваше да ви създаде политическа слава, сир! — каза той. — Тя имаше велико политическо мислене. Признавам, че нейната гениалност будеше симпатии у мен. Неведнъж, сир, аз смело си слагах главата в ярема на големите планове, които тя кроеше. Да, сир, ние се разбирахме.

— Но тя се бъркаше в политическия живот, херцог, и всички я упрекваха за това.

— Вярно е.

— А тази, напротив, тя е кротка като агънце. Тя не ме е накарала да подпиша още нито една заповед за арест, дори за памфлетистите и уличните певци! Но вижте, упрекват я за нещо, което у другата хвалеха. Ех, херцог, ами че това пречи на напредъка! Хайде, ще дойдете ли да се помирите в Люсиен?

— Сир, бъдете така добър да уверите госпожа Дю Бари, че я смятам за очарователна жена, напълно достойна за любовта на Ваше величество. Но — продължи господин дьо Шоазьол — моето убеждение е, че както вие сте необходим на Франция, така и на Ваше величество е необходим един добър министър. Той ви трябва повече, отколкото една очарователна любовница.

— Да не говорим повече за това, херцог, и да си останем добри приятели. Но приласкайте малко госпожа Дьо Грамон, нека тя да не заговорничи срещу графинята. Жените ни скарват помежду ни.

— Херцогиня Дьо Грамон прекалено много се стреми да се хареса на Ваше величество. Там й е грешката.

— Но тя ми става несимпатична, като вреди на графинята, херцог.

— Ето защо госпожа Дьо Грамон заминава, сир. Няма да я видим повече, а това означава един неприятел по-малко.

— Не така разбирам аз нещата. Главата ми гори. Тази сутрин ние двамата работихме като Луи XIV и Колбер както по времето на Златния век по думите на философите. Между другото, херцог, вие философ ли сте?

— Аз съм просто служител на Ваше величество! — отговори господин Дьо Шоазьол.

— Очарован съм. Вие сте безценен човек. Подайте ми ръката си, чувствам се доста замаян.

Херцогът побърза да предложи ръката си на Негово величество.

Той отгатна, че се канеха да отворят двете крила на вратата и че всички придворни чакаха в галерията. Всички щяха да го видят на върха на славата му. След като беше толкова страдал, той нямаше нищо против да поизмъчи враговете си. Вратарят наистина разтвори вратите и извика „кралят“ по посока на галерията.