Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Разбира се. Ето къде е умението му.

— Ами че той подтиква англичаните да водят война!

— Естествено. Мирът с тях би го погубил.

— Но това не е гениалност, херцог.

— А какво е, графиньо?

— Това е върховно предателство. Но аз познавам в това отношение един човек, който е поне толкова хитър, колкото и господин Дьо Шоазьол. Той е от вашето семейство.

— Значи в моето семейство има гений?! Да не би да имате предвид херцог-кардинала, моя чичо, госпожо?

— Не, говоря за херцог Д’Егийон180, вашия племенник.

— Ах, да! Вярно е, че господин Д’Егийон вдигна шум около аферата Ла Шалоте181. Бога ми, той е умно момче. Вижте, графиньо, ето например един мъж, към когото една умна жена би трябвало да се привърже.

— Но вие разбирате ли, херцог, че аз не познавам вашия племенник.

— Горкото момче, откакто се издигнахте, той все живееше в най-затънтените краища на Бретан. Да внимава, когато ви срещне. Не е свикнал да гледа слънцето.

— Тогава как човек с ум и с благороден произход като неговите се справя с всички мъже, облечени в черни тоги?

— Ами като не може да направи нещо по-добро, ги подтиква към бунт. Той е истински Ришельо, графиньо, така че позволете ми… да ви го представя още щом пристигне.

— Той толкова скоро ли ще дойде в Париж?

— Ех, госпожо… Кой знае?

Като каза тези думи, маршалът потърси да открие по лицето на младата жена какъв беше ефектът от тях. Но след като се замисли за миг, тя промълви:

— Да се върнем на въпроса. Разбирайте думите ми както ви харесва, назовавайте ги с име, което ви се струва подходящо, но ми дайте категоричен отговор. Е, добре. Слушам ви.

— Та предположете, графиньо, че се разхождате в красивата градина на Люсиен. Изведнъж забелязвате една великолепна слива, една от онези ренглоти, които обичате толкова много. Впрочем техният пурпурночервен цвят напомня цвета на устните ви.

— Продължавайте, ласкателю.

— Та значи виждате в края на някой клон, чак на върха на дървото, една слива. И какво ще направите, графиньо?

— Ами, ще разтърся дървото, по дяволите!

— Да, но това няма да помогне, защото, както казахте преди малко, дървото е голямо и не може да бъде изтръгнато от корена си. После обръщате грациозно глава по начин, характерен само за вас и за цветята, и казвате: „О, Господи! Колко бих желала тази слива да падне на земята“, ядосана сте…

— Естествено, херцог.

— О, не, аз ще твърдя пред вас противното.

— Продължете, скъпи ми херцог, вашата алегория ме интересува твърде много.

— Изведнъж, както сте обърнали глава, забелязвате вашия приятел херцог Дьо Ришельо, който се разхожда замислен наоколо.

— Много добре!

— Вие му казвате: „…Вие сте мъж, вие сте силен, вие сте превзели Маон. Разтърсете това дяволско дърво, за да получа тази проклета слива…“ А аз ще отговоря: „Аз искам да направя същото, с което сте се захванала, графиньо… Но погледнете колко здраво е дървото, колко грапави са клоните му! Аз също държа на ръцете си, дявол да го вземе! Нищо, че са с петдесет години по-стари от вашите!“