Пътят на кралете (том I)

Тя тихо се засмя.

— Не опитвам да се възползвам от теб, Далинар, аз… Е, може би само мъничко. Но не си „играя“ с теб. През последната година ти започна да си такъв човек, какъвто всички останали се преструват, че са. Не разбираш ли колко интригуващ те прави това?

— Не върша тези неща, за да съм интригуващ.

— Ако беше така, нямаше да се получи! — тя се приведе към него. — Знаеш ли защо преди години предпочетох Гавилар пред теб?

Проклятие. Нейните думи — присъствието й — бяха като бокал тъмно вино, изсипано в кристално бистрите му мисли. Яснотата, която потърси в работата, бързо изчезваше. Трябваше ли да е толкова пряма? Не отговори на въпроса й. Ускори крачка с надеждата тя да разбере, че не желае да обсъжда въпроса.

Нямаше полза.

— Не го избрах, защото щеше да стане крал, Далинар. Макар че всички твърдят това. Избрах го, защото ти ме плашеше. Твоята сила… тя плашеше и Гавилар, знаеш.

Далинар не отговори.

— Все още я има. Виждам я в очите ти. Но ти си я обгърнал, удържаш я с бляскавата Броня. Това е едно от нещата, които намирам очарователни.

Той спря и я погледна. Носачите забавиха ход.

— Няма да стане, Навани. — Поклати глава. — Няма да поругая паметта на моя брат. — Изгледа я твърдо и тя най-сетне кимна.

Когато Далинар отново тръгна, тя не каза нищо, макар да го попоглеждаше хитро. Най-накрая стигнаха личните му покои, пред които се вееха сините знамена с двойката глифи кок и линил, първият изписан като кула, а вторият като корона. Моделът беше изработен от майката на Далинар и той го носеше и на пръстена с печата си. А Елокар ползваше изображение на меч и корона.

Войниците на входа отдадоха чест и Далинар изчака Навани, преди да влезе. Приличащото на пещера помещение се осветяваше от заредени сапфири. Когато влязоха в дневната, той отново се удиви колко пищна е станала стаята с течение на месеците.

Три от далинаровите писари го очакваха заедно с помощничките си. И шестте жени станаха, когато той влезе. И Адолин беше тук.

Далинар му се намръщи.

— Не трябваше ли да се занимаваш с проверките?

Адолин се сепна.

— Татко, приключих с проверките преди часове.

— Така ли? — Отче на Бурята! Колко време съм трошил камъни?

— Татко — подхвана Адолин и пристъпи към него. — Може ли да поговорим насаме за малко?

Както обикновено, изпъстрената с черно руса коса на младежа беше рошава. Беше свалил Бронята и се беше изкъпал и сега носеше модна — но удобна за бой — униформа с дълга синя куртка, закопчана отстрани, и прави колосани кафеви панталони.

— Още не съм готов да обсъждам това, синко — меко отвърна Далинар. — Трябва ми още малко време.

Адолин го огледа притеснено. От него ще излезе отличен върховен принц, помисли Далинар. Възпитан е за това, за разлика от мен на младини.

— Добре тогава — каза Адолин. — Но има още нещо, за което искам да те помоля.