Пътят на кралете (том I)

— Не мога да говоря за работата си по далекосъобщителя, но все повече се притеснявам. Има нещо тук, скрито просто от количеството натрупани исторически свидетелства.

Ясна беше вериститалианка. Навремето беше обяснила на чичо си какво означава това. Вериститалианките бяха учени от орден, който опитва да открие истината в миналото. Искаха да създадат непредубедена фактология на събитията, на основата на която да се правят допускания за бъдещи действия. Далинар не беше наясно защо смятат, че се различават от обикновените историци.

— Ще се върнеш ли? — попита Далинар.

— Не мога да кажа — прочете отговора Данлан, — не смея да прекратя изследванията си. Но скоро може да дойде време, когато няма да смея да стоя далеч от лагера.

Какво?, зачуди се Далинар.

— Както и да е — продължи Данлан, — имам няколко въпроса към теб. Необходимо ми е отново да разкажеш какво се случи преди седем години, когато срещнахте онези първи паршендски съгледвачи.

Далинар се свъси. Въпреки че силите му бяха увеличени от Бронята, работата в изкопа го беше изтощила. Ала не смееше да седне на някой стол, докато е с Броня. Все пак си свали едната ръкавица и прокара пръсти през косата си. Темата на разговора не му беше твърде по сърце, но разсейването беше добре дошло. Причина да отложи вземането на решението, което щеше да промени живота му завинаги.

Данлан го погледна, готова да запише думите му. Защо Ясна иска отново тази история? Не писа ли тя самата разказ за събитията в биографията на Гавилар?

Е, в края на краищата, щеше да му каже защо, а — ако днешните й откровения означаваха нещо — сегашното й изследване щеше да е с голяма стойност. Щеше му се Елокар да има поне малко от нейната мъдрост.

— Това са болезнени спомени, Ясна. Иска ми се да не бях убедил баща ти да предприемаме тази експедиция. Ако не бяхме открили паршендите, те нямаше да го убият. Срещнахме ги за пръв път при изследването на някаква гора, която липсва на картите. Намирахме се южно от Пустите равнини, в равнина на около две седмици път от Съхнещото море.

Когато Гавилар беше млад, той се интересуваше само от две неща — завоеванията и лова. Когато не се занимаваше с едното, отдаваше се на другото. По онова време предложението за лова им се беше видяло разумно. Гавилар беше започнал да се държи странно, позагубил беше жаждата си за битки. Хората започнаха да говорят, че отслабва. На Далинар му се прииска да напомни на брат си за хубавите времена на тяхната младост. Оттам му дойде и идеята за лова на легендарното чудовище от пропастта.

— Баща ти не беше с мен, когато се натъкнах на паршендите — продължи да говори Далинар, връщайки се мислено през годините. Как лагеруват по влажните гористи хълмове. Как разпитват натанците с помощта на преводачи. Как търсят изкоренени или прекършени дървета. — Аз водех съгледвачите нагоре по един от притоците на Смъртоносната река, а Гавилар разузнаваше надолу. Намерихме паршенди, които лагеруваха на отсрещния бряг. В началото не повярвах. Парши. Лагеруваха, свободни и организирани. И носеха оръжия. При това оръжията им не бяха прости. Мечове, копия с украсени дръжки…