Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Бил може и да разсъждаваше така, но не всички споделяха мнението му. От следващата неделя нататък все повече и повече, каторжници и каторжнички минаваха под венчило — за огромно удоволствие на отчето.
Сега им даваха седмичните дажби накуп. Само колко трудно беше да се въздържиш, да проявиш твърдост и да не излапаш за ден-два цялата храна, съвсем оскъдна, особено като се има предвид, че се скъсваха от работа. От признателност лейтенант Фързър им отпусна хубави котлета и канчета, макар че нямаше какво толкова да се слага в тях.
Колибата вече беше готова — стените, бяха от двоен пласт сплетени клонки — единият отвесно, другият водоравно, покривът пък беше укрепен с тънки летви, за да издържи палмовите клонки. Дори и при проливен дъжд вътре беше сухо, макар че, ако духнеше силен вятър, водата проникваше през процепите, затова и каторжниците наслагаха и отвън по стените палмови клонки. Къщичката беше без прозорци, само с една врата, обърната към големия камък. Може и да беше паянтова, но все пак си бе за предпочитане да бъдеш в нея, отколкото в затвора на „Александър“. Вместо на катранено масло и на разложение, смрад, от която човек можеше да си изповръща червата, ухаеше на чисто и на дъхава смола, а на пода вместо килим имаше дебел пласт мекичка шума. Освен това бяха без окови и общо взето, не ги държаха под строг надзор. Пехотинците гледаха да не се морят много-много и наглеждаха само онези, за които знаеха, че са си тарикати и негодници, а колкото до останалите, които никога не им бяха създавали ядове, тях ги бяха оставили да се оправят както знаят и само от време на време наминаваха да проверят дали са по работните места.
Ричард го бяха пратили на малък навес от дървесна кора зад палатките на пехотинците, където каторжниците копаеха трапове за трионите — нелека задача, при положение че на педя под пръстта започваше скала. Затова и дупките, се копаеха с търнокопи и с клинове за разбиване на камък.
Макар че триони още не се бяха появили (разтоварването вървеше мъчително мудно), брадвите и секирите се трупаха толкова бързо, че Ричард не можеше да насмогне да ги точи.
— Не е зле да ми дадете помощници, драги господине — рече той на майор Рос ден след като започна работа. — Пратете ми двама души и докато пристигнат трионите, вече ще съм обучил единия да наточва брадвите и секирите.
— Разбирам защо искаш помощници — има десетки причини. Но защо точно двама?
— Защото вече избухват свади чия брадва на кого е, а не ми е по силите и да правя списъци. По-добре някой грамотен помощник да издълбава върху дръжката на всяка секира и брадва името на собственика. Когато разтоварят и трионите, може да надпише и тях. Така, драги ми господине, ще спестим време и на пехотинците.
Студените воднисти очи се присвиха в крайчетата, макар че върху устните не се появи усмивка.
— Браво на теб, Морган, наистина мислиш с главата си. Сигурно вече си решил кого искаш за помощник.
— Да, драги ми господине. Конъли за надписването и Едмъндс — да го науча да точи.
— Още не съм открил сандъчето с инструментите ти.
На Ричард му стана много неприятно.
— Жалко — въздъхна той. — Цена нямаха.
— Горе главата, ще продължа да ги търся.
Февруари продължи с гръмотевични бури, от време на време откъм морето задухваше студен вятър и се захлаждаше, но дните обикновено бяха жежки и задушни и най-често завършваха с черни облаци, задръстили небето откъм юг или северозапад. Дошлите от юг бури донасяха със себе си благословено захлаждане, докато връхлетелите от северозапад, бяха съпроводени от град с размерите на яйце и отново със зной.
Ако не се броят различните плъхове и милионите мравки, бръмбари, стоножки, паяци и други враждебни насекоми, формите на живот долу по земята не бяха много. За разлика от небето и дърветата, които гъмжаха от хиляди и хиляди птици, някои неизказано хубави. Имаше повече видове папагали, отколкото човек можеше да си представи: огромни бели с изумителни огненожълти качулки, сиви с цикламени гърдички, черни, папагали, обагрени във всички цветове на дъгата, мънички бледозелени папагалчета на точици, червено–сини, зелени и още какви ли не. Едно огромно кафяво рибарче убиваше змиите, като им прекършваше о дърветата гръбнака и се заливаше от налудничав смях, друга странна птица имаше опашка като арфа и ситнеше като паун, хората, придружаващи губернатора по време на обиколките му, разправяха, че били видели черни лебеди, орлите бяха с криле, широки от единия до другия край цели три метра, и си оспорваха с ястребите и соколите плячката. Мънички сипки и мушитрънчета, палави и преливащи от живот, се стрелкаха безстрашно напред-назад. Цялото птиче царство бе обагрено в невероятни цветове и беше толкова гласово, че чак да се прехласнеш. Имаше птички, по-сладкопойни и от чучулига, други пищяха прегракнало, трети пък чуруликаха като сребърни камбанки, а един огромен червен гарван надаваше зловещ отчаян грак, какъвто никой англичанин не беше чувал. Най-тъжното, уви, бе, че никоя от неизброимите птици не ставаше за ядене.