Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Той изглеждаше по-малък, по-прегърбен.
-Не бих наранил никой. Просто искам отново да се почувствам в безопасност, това е. Погледнах към Донован.
-Знаеш ли нещо за него?
-Плаши се и от собствената си сянка. Не бих му се доверил да помогне при нужда. Мисля, че първо ще спаси себе си.
Гил не спори с преценката на Донован за нето, просто кимна, треперейки.
-Ако само помагаме на силните, тогава не помагаме на себе си. - казах.
-Ти ще го приемеш, знаейки, че не може да ти помогне в битка и най-вероятно ще избяга спасявайки собствената си кожа? - попита Донован.
Погледнах в тази разширени, изпълнени с ужас очи и видях нещо зад тях, умоляване. Те казваха: „Моля, моля те помогни ми. ”
-Можеш да останеш и ние ще те пазим, но ако имаме спешна нужда очаквам да се постараеш. Не трябва да се биеш, но и да не си пречка.
-Какво значи това? - попита той.
-Означава, че ако се извадят оръжия си скрий под него, долу до земята. Не прави от себе си мишена. Ако хората ми бъдат наранени и ти имаш възможност да ги изведеш в безопасност, но вместо това ги оставиш да умрат, ти си следващ.
-Не съм смел, Анита, дори малко не съм смел.
-Не бъди смел, Гил, просто прави каквото ти казвам, направи най-доброто, което можеш, но разбери правилата. Дръж се далеч от линията на стрелба, защото няма да имаме време да се тревожим за теб, когато боя започне. Помогни ако можеш, стой далеч то пътя ни ако не можеш. Просто е.
Той кимна, търкайки бузите си между коленете си, отново и отново.
-Просто е - прошепна той. - Иска ми се живота ми да е прост.
-Животът не е прост, Гил, но борбата е.
Клекнах пред него и мразех слабостта, която извираше от нето. Милостиви Господи, последното нещо, от което се нуждаех е още един емоционален инвалид да ме следва наоколо. Но не можех да го изритам. Анита кървящото сърце, кой би си го помислил? Вгледах се в него, докато изплашените му очи срещнаха моите.
-Борбата е лесна, Гил. Пазиш себе си, твоите хора и убиваш лошите. Прави каквото е нужно да пазиш себе си и хората ти живи.
-Как знаеш кой са лошите? - попита той, гласът му бе почти като шепот.
-Всеки в тази стая, който не сме ние. - казах.
-И ти ще ги убиеш, просто ей така?
Кимнах.
-Точно така. - казах.
-Не мисля, че мога да убия някой.
-Тогава се крий.
Отново направи това с търкането на бузите, все едно маркираше собствените си колене. -Мога да се крия, знам как да го правя.
Докоснах лицето му много нежно. Стресна се, после се успокои малко. Всички животни обичат да бъдат докосвани.
-Не съм много добра в криенето, може би ще ме научиш.
-Защо ти трябва да се научиш да се криеш? - попита той.
-Защото винаги има някой или нещо, по-голямо и по-лошо от теб.
-Мога да те науча да се криеш, но не знам дали мога да се науча да убивам.
Къде ли бях чувала това преди? Ох, знам - Ричард. Но дори той се бе научил, накрая. -Ще се изненадаш да разбереш какво мога да научиш, Гил, ако ти се налага.
Той отново се прегърна.
-Не мисля, че искам да се науча да убивам хора.
-Сега това - казах, - е друг проблем, който да решим заедно.
-Не искам - каза той.
Погледнах надолу към него.
-Тогава недей, но не оставяй гнусливостта ти да убие някой от хората ми.
-По-вероятно да убие мен.
-Истина, но това е твой избор - да бъдеш убит ако искаш, но не носи вреда на мен или моето, заради някакъв висок морал.
-Наистина ли би ме убила за това?
Пак коленичих пред него.
-Може да останеш при мен и аз ще те пазя или умра опитвайки, но ако ти го прецакаш и причиниш смъртта на един от леопардите ми, или приятелите ми, ще те убия. Не искам да плачеш по-късно и казваш, че не си разбрах. Защото ако си си го заслужил, ще те застрелям без значение дали ме молиш или не.
-Но кой решава дали съм го заслужил? - попита той.
-Аз.
Той се вгледа в мен все едно не бе сигурен дали бе по-безопасно с или без мен. Гледах да го да обмисля и не почувствах нищо, дори съжаление. Защото Гил бе лисица бе пречка. В битка той бе проклета жертва очакваща да стане. Бях достатъчно цивилизована да му дам защита, когато поиска, но не достатъчно цивилизована да платя с кръвта на тези, на които държа. В тази момент знаех, че не бях социопат, защото ако бях, щях да му сритам задника през вратата. Ох, по дяволите, бих го застреляла и спестя на всички мъката. Вместо това му предложих ръка и го дръпнах на крака.
-Разбираш ли правилата? - попитах.
-Разбирам. - прошепна той.
-Ще живееш ли по тях?
Той кимна леко.