Окованият нарцис

Все още обичам Ричард, но това нямаше значение. Той не можеше да приеме каквото е и каквото съм аз. Никой от нас не можеше да промени природата си и аз дори вече не искам. Мика ме приема такава каквото съм, цялата. Той ме обича, от колекцията ми от играчки пингвини до студенокръвната практичност. Нямаше нищо против тела по земята и нито пък Жан-Клод. Надявах се един ден Ричард да се помири със себе си, но вече не бе наистина мой проблем. Щях да пазя глутницата с или без него.

А за останалото, ако се събудя сред копринени чаршафи, знаех, че съм у Жан-Клод.

Ако се събудих в чисто памучни чаршафи, си бях у дома. Но където и да бях, Мика бе до мен. Заспивах срещу гладката му топлина, дишайки медената сладост на кожата му. Понякога чаршафите миришеха на одеколона на Жан-Клод, друг път не. Понякога тялото на Мика имаше два чисти зъбни отпечатъка и чувствах Жан-Клод в ковчега си, лягайки си за деня, доволен и добре нахранен, пълен с моя секс и кръвта на Мика. Животът е добър, дори да си мъртъв.