Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
-Бе след като моите момичета, хора, бяха взети и ти ни помогне, Кристин дойде при мен. Тя знаеше, че Урса на мечките е изчезнал. Бе Етан МакНаър, не майка му, който ни каза за баща му.
-Обзалагам се, че си е платил, че е пренебрегнал заповедите на майка си. - казах. -Вероятно - каза Донован, - но той е прав, ако само бяхме говорили помежду си, можехме повече взаимно да си помагаме.
-Не само при спешни случай. - казах.
Очите му се намръщиха.
-Имаш в предвид коалиция от превръщачи?
Свих рамене.
-Не съм мислила по въпроса чак толкова, но защо не? Място, където да споделяме информация. Имаме лъв работещ с цяла купчина змии. Защо трябва лошите да се разбират по-добре отколкото ние?
-Всеки път щом някое от животните говори за обединяване на силите винаги значи, че те ще бъдат голямото... куче. Искаш да бъдеш Нимир-Ра на всички ли, Анита?
-Не говоря за обща власт. Това никога няма да стане без война. Просто казвам да споделяме информация, да си помагаме един на друг. Когато един от леопардите или вълците е ранен той или тя, да имат място, където да останат докато се оправят. Подобни неща.
-Някой ще трябва да бъде начело.
Искаше ми се да го хвана за ризата и да го разтърся.
-Защо, Донован, защо някой трябва да бъде начело? Нещо се случва на някой от лебедите ти, ти вдигаш телефона и ми се обаждаш, или на Итън, или Кристин. Ние се обаждаме на някой труд. Опитваме се да си помогнем взаимно. Не ни е нужда йерархия, само желанието да сътрудничим.
Изглеждаше нещастен, почти подозрителен.
-Не искам да бъдеш начело.
Поклатих ръка.
-Донован, не искам да бъда начело дори на това, на което съм в момента. Със сигурност не искам да добавям още.
Бе Мика, седящ облегнал се на стената, толкова твърд, толкова спокойно, че почти забравяш че е там, той каза:
-Тя ти предлага приятелство, Донован.
-Приятелство?
Той го накара да звучи като непозната дума.
Мика кимна, отдръпвайки се от стената, за да застане до мен.
-Ако нещо стане и ти трябва помощ, те се обаждаш на приятелите си.
Донован се намръщи толкова, че линия на челото му се появи на безупречната кожа. -Превръщачите не са приятели едни с други, камо ли между видовете.
-Това не е истина - казах. - Ричард - направих пауза след като казах името му, все едно болеше или очаквах да боли. Мика докосна рамото ми и поставих ръка над неговата, хванах я. Опитах отново. - Най-добрият приятел на Ричард е от плъховете на Рафаел. Моят леопард Вивиан живее и е влюбена в Стивън, един от вълците на Ричард.
-Това е различно.
-Защо?
-Защото вълците и плъховете имат уговорка и през теб леопардите и вълците са свързани.
Поклатих глава.
-Извърташ, Донован или нарочно пропускаш смисъла. Нека просто се съгласим да опитаме и да си помогнем взаимно, това е всичко. Нямам скрити мотиви. Просто се опитвам да намаля вредата до минимум.
-Истина е че не трябваше да спасяваш момичетата ми. Почти ти коства живота.
-И ти не трябваше да идваш в лупанара с мен. Но то направи. Така работят нещата, сътрудничене.
Помисли за момент, после кимна.
-Съгласен. Ще се опитам да убедя и другите. Правата си, ти си права. Ако просто говорихме един с други, можехме да предотвратим много лоши неща да се случат. -Страхотно - казах и отпуснах дъха, който не бях осъзнала, че съм задържала. Исках това. Исках да говорят помежду си, да си помагат взаимно.
Някой прочисти гласа си, нежно. Накара ни да погледнем към Гил. Все още се бе скрил зад дивана, където бе през цялото време.
-Имаш ли нещо да казваш? - попита Донован.
-Колко далеч достига новия дух на сътрудничене? - попита той.
Зелените му очи бяха почти кръгли от тревога. Бе сграбчил коленете си толкова силно, че ръцете му се бяха оцветили. Бе уплашен; можех да го подуша върху него, това и надигащата се в гърлото миризма, която не можех да разпозная.
-Какво искаш да кажеш? - попита Донован.
-В действителност говоря на Анита. - каза Гил.
Погледна към Мика, после обратно към прегърбения мъж на пода.
-Какво искаш да знаеш? - попитах.
-Аз съм единствената лисица в града. Нямам алфа или някакво семейство.
Той спря там и нервно облиза устни.
-И? - попитах.
-Колко помощ си готова да дадеш?
-Колко ти е нужна?
-Може ли да остана при теб докато това нещо или каквото и да е, бъде хванато?
Усетих очите ми да се разширяват. Отворих уста, затворих я, размених поглед с Мика. Той сви рамене.
-Това е твое решение. Твоя къща.
Точка. Погледнах към Гил.
-Въобще не те познавам. Ако си от лошите и направиш нещо лошо на хората ми, ще те убия, но ако наистина искаш място да се скриеш за няколко дни, може да останеш.