Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Сюзан побърза да се облече.
8
Рейнолдс, който по-добре познаваше Джонас, хвърли поглед към този, който се приближаваше към тях през гората от нефтени помпи, и се обърна към партньора си:
— Не му задавай никакви въпроси — не е в настроение за глупави разговори.
— Откъде знаеш?
— Няма значение. Просто си затваряй голямата уста.
Джонас се появи пред тях. Беше блед и замислен. Видът му все пак предизвика един въпрос от Дипейп, въпреки предупреждението на Клей:
— Елдред, добре ли си?
— Дали въобще някой е? — отвърна новодошлият и пак млъкна. Зад него няколкото оцелели помпи на Ситго уморено пухтяха.
Накрая Джонас се взе в ръце и се поизправи на седлото.
— Товаренето вече трябва да е приключило. Казах на Ленгил и Авери да стрелят два пъти, ако нещо се обърка, но не съм чул стрелба.
— Ние също, Елдред — усърдно кимна Дипейп. — Нищо подобно.
Джонас се намръщи.
— Не бихте и могли — при целия този шум. Глупаци!
Дипейп прехапа устни, откри, че лявото стреме на седлото му има нужда от нагласяне и се наведе.
— Забелязаха ли ви, докато си вършехте работата, момчета? — попита Джонас. — Искам да кажа, докато пращахте Раймър и Торин по дяволите.
Рейнолдс поклати глава.
— Свършихме го както трябва.
Джонас кимна, сякаш беше загубил интерес към темата и се обърна да огледа ръждясалите помпи.
— Може би хората са прави — каза едва чуто. — Може би Древните са дяволи! — Отново се обърна към тях: — Сега ние сме дяволите. Нали така, Клей?
— Както кажеш, Елдред! — съгласи се Рейнолдс.
— Казвам каквото мисля! Ние сме дяволите сега и, Бога ми, точно така ще се държим. Какво става с Куинт и онези нещастници там? — обърна глава към гористия хълм, където беше поставена засадата.
— Още са си на място, чакат заповедите ти! — каза Рейнолдс.
— Вече не ни трябват. — Той мрачно го погледна. — Този Диърборн е хитро копеленце. Ще ми се да съм в Хамбри утре вечер, та да му пъхна горяща факла между краката. Едва не го гръмнах в Бар Кей. Щях да го направя, ако не беше Ленгил. Хитро малко копеленце, ето това е той…
Самонавиваше се. Лицето му ставаше все по-тъмно и по-тъмно, като че ли върху него се струпваха буреносни облаци. Дипейп, който най-сетне беше оправил стремето, хвърли нервен поглед към Рейнолдс. Клей не му отвърна. Пък и защо? Ако Елдред откачеше (Рейнолдс беше виждал това да се случва и преди), нямаше начин да се измъкнат от обсега на оръжието му.
— Елдред, имаме още доста работа — каза го спокойно, но улучи право в целта. Джонас се надигна. Свали шапката си, окачи я на рога на седлото, като че ли то беше закачалка, и отсъстващо прокара пръсти през косата си.
— Мхм, добре казано. Отидете там. Кажете на Куинт да докара волове да изтеглят онези два последни танкера до Висящата скала. Да вземе четирима със себе си и после да ги прати при Латиго. Останалите да се махат.
Рейнолдс прецени, че вече може да задава въпроси.
— Кога хората на Латиго ще бъдат там?
— Хора? — Джонас изсумтя. — Ще ти се, нали? Останалите от хлапетата на Латиго ще бъдат при Висящата скала довечера, без съмнение с развети знамена, та всички койоти и улични кучета да ги забележат. Ще са готови да ни съпровождат утре към десет, струва ми се… Макар че ако са такива, за каквито ги мисля, хич няма и да си мръднат задниците. Хубавата новина е, че изобщо не ни трябват. Засега всичко върви отлично. Тръгвайте, подгонете онези да си вършат работата и се върнете — и то по-бързичко.
Джонас се обърна и погледна към хълмовете на северозапад.
— Имаме още работа, момчета — каза. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще приключим. Искам по-скоро да изчистя праха на проклетия Меджис от шапката и ботушите си. Хич не ми харесва миризмата му.
9
Жената — Тереза Мария Долорес О’Шайвън — беше на четиридесет, заоблена, хубавичка, майка на четири деца, съпруга на Питър, коняр с весел характер. Продаваше пердета и драперии на Горния пазар; голяма част от по-важните и деликатни поръчки на Сийфронт минаваха през ръцете на Тереза О’Шайвън и семейството й се издържаше доста добре. Въпреки че съпругът й беше само каубой, кланът О’Шайвън живееше по начин, който по друго време и на друго място можеше да бъде наречен „средна класа“. Двете й най-големи деца бяха пораснали и напуснали дома си, едното дори живееше извън Баронството. Третият син се надяваше да се ожени за голямата си любов. И само най-малката подозираше, че нещо не е наред с нейната мамичка, но дори и тя не би могла да разбере колко близо е Тереза до пълната лудост.