Магьосникът

Следващото погрешно нещо бяха звуците отдолу. Къщата на кмета обикновено беше спокойно местенце рано сутрин: преди обяд беше малко вероятно да чуеш нещо друго, освен конярите, извеждащи животните за утринните им упражнения, шък-шък-шъък откъм Мигел, който мете двора — и неспирното буум-шшш на вълните. Тази сутрин се чуваха викове, плач, галопиращи коне и от време на време странен, горчив смях. Някъде навън — може би дори не и в това крило на къщата — Сюзан чу тропот на ботуши.

А най-погрешното нещо беше видът на самата Мария, с пребледнели страни и с разрошена коса. Навярно само силно земетресение може да я докара до това положение.

— Мария, какво става?

— Трябва да тръгваш, сай! Сийфронт не е сигурно място за теб сега. Твоята къща е най-добра. Като не те видях по-рано, помислих, че вече си си тръгнала. Избрала си лош ден да се успиваш.

— Да тръгвам ли? — попита Сюзан. Бавно издърпа чаршафа нагоре и се втренчи в Мария с разширени, сънени очи. — Какво искаш да кажеш?

— Обратно вкъщи! — Мария измъкна от вцепенените й пръсти одеялото и този път го отметна чак до глезените й. — Сега, госпожице, сега! Облича се и тръгва! Тези хлапета ги хванали, аха, но може би имат приятели! И какво, ако дойдат и те убият също?

Сюзан беше започнала да се надига. Но сега краката й омекнаха и тя седна на леглото.

— Момчета? — прошепна. — Кои момчета са убили? Момчетата са убили кои!

Беше доста далеч от правилната граматика, но Мария схвана въпроса й.

— Диърборн и неговите приятелчета! — отвърна.

— И кого са убили?

— Кмета и канцлера! — Тя погледна към Сюзан със симпатия. — Сега ставай, казвам ти! И изчезвай! Това място е пълна лудница.

— Не биха направили такова нещо — каза Сюзан и едва се сдържа да не добави: „Това не беше в плана.“

— Сай Торин и сай Раймър са си мъртви, някой ги очистил. Виковете се усилваха и се чу слаба експлозия, която не беше от бомбичка. Мария погледна в тази посока, после започна да хвърля на Сюзан дрехите й.

— Очите на кмета, избодени от бедната му глава.

— Не биха направили това! Мария, познавам ги и…

— Аз, аз не знам за тях и хич не ме е грижа — но ме е грижа за теб. Обличай се и се махай, казвам ти.

— Какво е станало с тях? — Сюзан се сети нещо ужасно и скочи на крака, а дрехите паднаха около нея. Сграбчи раменете на Мария. — Убити ли са? Кажи ми, че не са мъртви.

— Май не са. Чувам хиляди клюки и слухове, но ми се чини, че са в затвора. Само че…

Нямаше нужда да завършва мисълта си; погледът й се отклони от Сюзан и този неволен жест (заедно с виковете) беше достатъчно красноречив. Не бяха мъртви все още, но Харт Торин беше обичан от народа и произхождаше от стар род. Роланд, Кътбърт и Алан бяха чужденци.

Все още бяха живи… но утре беше Жътва и утре вечер щеше да гори Жътвената клада.