Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Всеки избор изисква жертви — казва Кинг и никой не го чува освен птиците, и той самият няма никаква представа защо е изрекъл тези думи, ала ни най-малко не е разтревожен. Писателят редовно си мърмори нещо — сякаш Пещерата на гласовете се намира в главата му и ражда ярки (макар и не винаги интелигентни) прозрения.
Той крачи енергично, размахвайки ръце покрай обутите си в сини дънки бедра, без да подозира, че сърцето му
(не)
бие последните си удари, че съзнанието му
(не)
ражда последните му мисли, че гласовете
(не)
правят последните си пророчески прозрения.
— Вес’-Ка Ган — казва той, очарован и привлечен от звученето на тази фраза. Обещал си е да не задръства фантасмагориите си за Тъмната кула с непроизносими думи от някакъв измислен (да не кажем „шибан“) език редакторът му Чък Верил от Ню Йорк и без това ще изхвърли повечето от тях — но в съзнанието му непрекъснато изникват подобни думи и звукосъчетания — ка, ка-тет, сай, сох, кан-той (това поне го има и в романа му „Град Отчаяние“), тахийн. Кирит Унгол на Толкин и Великият незрящ свирач Нйарлатхотеп на Хауърд Лъвкрафт могат да му дишат праха.
Той се засмива, след което започва да пее песента, която е чул от един от гласовете. Мисли си, че може би ще я използва в следващата книга за Стрелеца, когато отново се вслуша в гласа на Костенурката. „Комала-ком-нов! — пее си той, докато върви. — Има млад мъж: със пищов! Младият мъж е нещастен, избяга гаджето само!“
И кой е този млад мъж:? Еди Дийн или Джейк Чеймбърс?
— Еди — изрича Кинг на висок глас. — Еди е човекът с пистолета. — Дотолкова е погълнат от мислите си, че изобщо не вижда покрива на синия додж, който се появява на хоризонта пред него, нито пък забелязва, че превозното средство не се движи по пътя, а по банкета, където се разхожда той. Дори не чува оглушителния рев на камиона, тресящ се по шосето зад гърба му.
ОСЕМНАЙСЕТ
Въпреки динамичния ритъм на раппарчето Брайън чува стърженето по капака на охладителя и когато хвърля поглед към огледалото, е едновременно ужасен и възмутен от видяното. Булет, който винаги е бил по-дръзкият от ротвайлерите, е напуснал багажното отделение и се е качил на прашната седалка. Той маха радостно с опашка, а муцуната му е заровена в охладителя на Брайън.
При подобен случай всеки разумен шофьор би отбил встрани от пътя, за да се погрижи за непослушното си животно. Брайън Смит обаче никога не се е славел със здравия си разум, особено пък когато е зад волана. Шофьорската му книжка е недвусмислено доказателство за това. Вместо да спре буса, той се обръща надясно, като държи волана с лявата си ръка и се опитва да избута плоската глава на ротвайлера с другата.
— Дан’ си пипнал пражолата ми! — крещи шофьорът на кучето, докато доджът се понася по банкета в дясната част на шосе № 7. — Чуйш ли ме, Булет? Перколяса ли, що ли? Дан’ си пипнал пражолата ми! — Той успява да отмести муцуната на песа, ала козината по черепа на ротвайлера е прекалено къса, за да има къде да го хване. Без да е гений, Булет осъзнава, че му остава още една възможност да грабне месото, увито в бялата хартия — месото, излъчващо апетитната миризма. Той се пъха под ръката на Брайън и сграбчва суровата пържола в челюстите си.
— Пускай, бе! — крещи господарят му. — Пускай ми пражолата… ВЕДНАГА!
За да си осигури по-добра опора, Брайън притиска силно ходилата си в пода. За съжаление педалът за газта се намира точно под десния му крак. Микробусът се стрелва напред към билото на хълма. Шофьорът му е толкова ядосан и афектирай, че напълно е забравил къде се намира (на шосе № 7) и какво прави (кара бус). Единственото, което го интересува в момента, е как да изтръгне бъдещата си вечеря от зъбите на ротвайлера си.
— Пускай, бе! — вика той и дърпа „пражолата“. Булет обаче не го слуша — маха с опашка и ръмжи гърлено (борбата за храна се е превърнала в игра). Хартията, в която е увито месото, се разкъсва. Микробусът вече е напуснал очертанията на пътя. От двете му страни прелитат стари борове, облени от прекрасните следобедни лъчи — омайна изумрудено-златиста мъгла. Брайън обаче мисли само за месото. Няма никакво намерение да яде омазана с кучешки слюнки пържола и песът трябва да запомни добре това.
— Дай ми я, бе! — кресва Брайън Смит и изобщо не забелязва мъжа пред микробуса, нито пък камиона, който заковава рязко зад него, едната му врата се отваря и оттам изскача върлинест каубой, а големият револвер с дръжка от сандалово дърво се изсулва от кобура и пада на прашната земя; светът на Брайън Смит се е стеснил до едно много лошо куче и парче сурово месо. Докато той и ротвайлерът му дърпат яростно пържолата, върху бялата опаковъчна хартия разцъфват кървави рози подобни на татуировки.