Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Най-сетне, малко уморен от разходката, господин Льора седна на една скамейка, за да погледа безспирния поток на натоварените с любов файтони. И почти веднага някаква жена дойде и се настани до него.
— Добър ден, миличкият ми — каза тя.
Той не отвърна нищо. Тя продължи:
— Ела с мене, скъпи мой, ще видиш колко съм мила.
Той каза:
— Заблуждавате се, госпожо.
Тя провря ръка под неговата:
— Хайде, не ставай глупав, слушай…
Той стана и се отдалечи със свито сърце. Сто крачки по-нататък му заговори друга жена:
— Искате ли да седнете за малко до мене, красавецо?
Той каза:
— Защо се занимавате с тоя занаят?
Тя застана пред него и с променен, дрезгав, зъл глас отвърна:
— Не за собствено удоволствие, дявол да го вземе!
Той настоя кротко:
— Тогава какво ви заставя?
Тя измърмори сърдито:
— Нали трябва да се живее, ама че акъл!
И си тръгна, като си тананикаше.
Господин Льора стоеше стреснат. Други жени минаха край него, викаха го, канеха го.
Сякаш нещо черно се бе разстлало над главата му, нещо, което разкъсваше сърцето.
И той пак седна на скамейката. Колите все така летяха.
„По-добре да не бях идвал тук — мислеше той. — Ето че съвсем не съм на себе си, съвсем съм объркан.“
Той се замисли за цялата тая любов, користна или страстна, за всички тези целувки, платени или свободни, които се нижеха пред него.
Любовта! Той почти не я познаваше. В живота си бе имал връзки с две-три жени случайно, изневиделица, тъй като средствата не му позволяваха никакви извънредни разноски. И той мислеше за живота, който бе водил, тъй различен от живота на хората, за мрачния си, безпросветен живот, толкова равен, празен.
Има същества, които наистина са без късмет. И изведнъж, сякаш се раздра плътна завеса — той откри нищетата, безкрайната, еднообразна нищета на своя живот; миналата нищета, сегашната нищета, бъдещата нищета — последните му дни ще бъдат подобни на първите, без нищо напред, нищо назад, нищо наоколо му, нищо в сърцето — никъде нищо.
Редицата коли все така минаваше. Все така той виждаше как се появяват и изчезват с бързия полет на откритите файтони по две мълчаливи прегърнати същества. Струваше му се, че цялото човечество се ниже пред него, опиянено от радост, от удоволствие, от щастие. А той гледа сам, сам, напълно сам. И утре ще бъде сам, винаги сам, както никой не е сам.
Стана, направи няколко крачки и се почувствува внезапно уморен, сякаш дълго бе вървял. Седна на следната скамейка.
Какво очакваше? На какво се надяваше? Нищо. Мислеше, че трябва да е хубаво, когато си стар, да се прибереш и в къщи да има внучета, които бърборят по детски. Да старееш е приятно, когато си заобиколен от същества, които на тебе дължат живота си, които те обичат, галят те и с очарователни и глупавички думи стоплят сърцето ти и те утешават.
И като помисли за празната си стая, за чистата си тъжна стаичка, в която никога не влизаше никой освен него, чувство на скръб сви сърцето му. И тая стая му се стори още по-печална, отколкото тясната му канцелария.
Никой не влизаше в тая стая. Никой никога не говореше в нея. Тя беше мъртва, глуха, без отглас на човешки гласове. Стените сякаш поемат нещо от хората, които живеят в тях, нещо от държането им, от израза им, от думите им. Къщите, в които живеят щастливи семейства, са по-весели от жилищата на клетниците. Неговата стая беше лишена от спомени, както животът му. И мисълта да се завърне в тая стая сам, да легне в леглото си, да повтори още веднъж всички свои движения, всичко, което вършеше всяка вечер, го ужаси. И сякаш за да се отдалечи още повече от това злокобно жилище и от мига, когато ще трябва да се прибере в него, той стана, сви в първата алея на парка, навлезе в някакъв храсталак и седна на тревата…
Наоколо — отгоре, отвсякъде — долиташе неясен грохот, необхватен, непрекъснат, съставен от безброй различни шумове, глух, близък и далечен грохот, смътно и огромно трептене на живот — дъхът на Париж, който лъхтеше като исполинско живо същество.
Слънцето, вече високо в небето, лееше потоци светлина над Булонската гора. Започваха да минават коли, весело пристигаха ездачи.
В една пуста алея бавно вървеше двойка. Изведнъж младата жена вдигна очи, забеляза в клоните нещо кафяво и изненадана, разтревожена, вдигна ръка:
— Вижте… какво е това?
После извика и се отпусна в ръцете на спътника си, който трябваше да я положи на земята.