Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Добре е всичко това: само че ако ония не излязат, здраво ще ви обвърже тая хартийка!
Господин Масарел побледня. И наистина, ако ония не излязат, ще трябва да настъпи. Това беше не само негово право, но и дълг.
И той наблюдаваше безпокойно кметството с надеждата, че вратата ще се отвори и противникът ще се преклони.
Ала вратата си стоеше затворена. Какво да прави? Тълпата растеше, трупаше се около милицията. Всички се смееха.
Една мисъл най-вече мъчеше лекаря. Ако заповяда да се щурмува, трябваше да върви начело на своите хора; и понеже, ако убият него, препирнята щеше да престане, сигурно бе, че господин дьо Варнето и тримата пазачи щяха да стрелят само по него. А те стреляха добре, твърде добре; нали и Пикар му каза това ей сега. Ала нова мисъл го осени и той се обърна към Помел:
— Тичайте и помолете аптекаря да ми даде една кърпа и една тояга.
Поручикът се втурна.
Докторът смяташе да направи парламентьорско бяло знаме, което навярно щеше да зарадва легитимистичното сърце на предишния кмет.
Помел се върна с искания бял парцал и една дръжка от метла. С помощта на канап направиха знаме, което господин Масарел улови с две ръце и пристъпи отново към кметството, като го държеше пред себе си. Когато стигна срещу вратата, той пак повика:
— Господин дьо Варнето!
Вратата се разтвори внезапно и на прага се появи господин дьо Варнето заедно с тримата пазачи.
Докторът се отдръпна с инстинктивно движение: после поздрави учтиво неприятеля си и изрече, задушаван от вълнение:
— Господине, идвам да ви съобщя нарежданията, които получих.
Без да отвърне на поздрава му, благородникът отговори:
— Аз ще се оттегля, господине, но знайте, че не правя това нито от страх, нито от подчинение на мръсното правителство, което узурпира властта.
И наблягайки на всяка дума, той заяви:
— Не искам да се смята, че служа на Републиката нито ден. Ето всичко.
Масарел, слисан, не отвърна нищо, а господин дьо Варнето тръгна с бързи крачки и се скри зад ъгъла на площада, следван все още от своя конвой.
Тогава докторът, обезумял от гордост, се върна при тълпата. Когато стигна толкова близо, че да го чуят, той извика:
— Ура! Ура! Републиката тържествува по всички линии!
Това не предизвика никакво вълнение.
Лекарят поде:
— Народът е свободен, вие сте свободни, независими. Гордейте се!
Неподвижните селяни го гледаха, но в очите им не припламна никаква гордост.
Сега пък той започна да ги наблюдава, възмутен от тяхното безразличие, и се питаше какво да каже, какво да направи, за да произведе удар, да наелектризира тоя спокоен край, да изпълни своята мисия на подбудител.
Изведнъж му дойде едно вдъхновение и той се обърна към Помел:
— Поручик, идете, вземете бюста на предишния император, който се намира в съвещателната зала на общинския съвет, и го донесете заедно с един стол.
Скоро поручикът се появи: той носеше на дясното си рамо гипсовия Бонапарт, а в лявата си ръка държеше един сламен стол.
Господин Масарел го посрещна, пое стола, сложи го на земята, постави отгоре му белия бюст и като се отдръпна няколко крачки, заговори със звучен глас:
— Тиранино, тиранино, ти падна, падна в калта, в тинята! Умиращото отечество пъшкаше под твоя ботуш. Но Съдбата-отмъстителна те порази. Поражение и срам те постигнаха; ти падаш победен, пленник на прусаците, а над развалините на рухналата ти империя се изправя младата и лъчезарна Република, вдигнала разбития ти меч…
Той очакваше аплодисменти. Ала никакъв вик, никакво ръкопляскане не избухна. Смаяните селяни мълчаха; а бюстът със заострените мустаци, които се спускаха от двете страни и под бузите, неподвижният бюст, сресан добре като бръснарска реклама, сякаш гледаше господин Масарел с гипсовата си неизличима и подигравателна усмивка.
Те стояха така лице срещу лице — Наполеон на стола, а лекарят прав на три крачки от него. Гняв обхвана коменданта. Ала какво да прави? Какво да направи, за да се раздвижи тоя народ и да спечели окончателно тая победа на общественото мнение?
Ръката му случайно се опря на корема и под червения си пояс той напипа дръжката на револвера.
Никакво вдъхновение, никакви думи не му идваха вече. Тогава той измъкна пистолета си, пристъпи две крачки и почти от упор стреля в предишния монарх.
Куршумът проби в челото малка черна дупка, като петно, почти нищо. Ефектът не сполучи. Господин Масарел стреля втори път и безспирно изстреля и трите последни патрона. Челото на Наполеон се разлетя в бял прах, ала очите, носът и тънките заострени мустаци стояха непокътнати.
Тогава, излязъл вън от себе си, докторът събори с юмрук стола, стъпи с крак върху останките от бюста, зае позата на победител, обърна се към смаяната публика и извика: