Величие и падение на куртизанките

Каторжниците си правят нещо като тампони, които вмъкват между халката на веригата и тялото, за да смекчат тежестта върху глезените и горната част на ходилото. Тези тампони, които се правят от кълчища и парцали, се наричат в каторгата „патараси“.

— Кой охранява осъдения? — запита Биби-Люпен.

— Кьор-ла-Вирол!

— Добре, ще се преоблека като жандарм и ще отида там; ще ги чуя какво говорят; аз отговарям за всичко.

— Не се ли страхувате, ако е Жак Колен, да не ви познае и да ви удуши? — запита директорът на „Консиержри“ Биби-Люпен.

— Като жандарм, ще бъда със сабя — отговори той. — Освен това, ако е Жак Колен, той никога няма да направи нещо, с което да получи смъртна присъда, а ако е свещеник, няма опасност.

— Няма време за губене — каза тогава господин Голт. — Сега е осем и половина, отец Сотлу току-що му е прочел отхвърлянето на молбата за помилване и господин Сансон чака в залата заповедта на прокурора.

— Да, хусарите на вдовицата (друго страшно име на гилотината!) са поръчани за днес — отвърна Биби-Люпен. — Разбирам обаче защо главният прокурор се колебае, този момък продължава да твърди, че е невинен, а според мен не е имало убедителни доказателства против него.

— Той е истински корсиканец — отговори господин Голт, — не е казал нищо и е издържал на всичко.

Последните думи на директора на „Консиержри“ към началника на обществената безопасност съдържаха мрачната история на осъдените на смърт. Човек, когото правосъдието е извадило от числото на живите, принадлежи на прокуратурата. Прокуратурата е върховна истанция; тя не зависи от никого, не се отчита пред никого освен пред съвестта си. Затворът принадлежи на прокуратурата, тя е негов пълновластен господар. Поезията е обсебила тази социална тема особено подходяща за въображението: „Осъденият на смърт!“ Пезията е нещо възвишено, а прозата няма други източници освен действителността и тази действителност е достатъчно ужасна сама по себе си, за да може да се пребори с лиризма. Животът на осъдения на смърт, който не признава престъпленията си или не издава съучастниците си, е подложен на страшни изтезания. Тук не става дума за обуща, с които се счупват краката, нито за вода, наливана в стомаха, нито пък за разтягане на крайниците с помощта на отвратителни инструменти, а за подмолно изтезание, което е, така да се каже, негово отрицание. Прокуратурата изоставя осъдения сам на себе си, оставя го в тишина и в мрак с един другар (някакъв шпионин), от когото той трябва да се пази.