Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
Страшният триумвират бе застанал в горната част на двора, тоест под „пистолите“. Фил-дьо-Соа довършваше инструктажа си на един младеж, който бе още новак след първото си престъпление и понеже бе сигурен, че ще го осъдят на десет години принудителен труд, се осведомяваше за различните каторги.
— Вижте какво, момчето ми — казваше му дълбокомислено Фил-дьо-Соа тъкмо когато се появи Жак Колен, — ето каква е разликата между Брест, Тулон и Рошфор.
— … Да видим, старче — каза младежът, любопитен като всеки новак.
Този затворник бе младеж от добро семейство и бе излязъл от съседната на Люсиеновата килия.
— Синко — продължи Фил-дьо-Соа, — в Брест си сигурен, че ще намериш в лъжицата боб на третото бръкване в баката; в Тулон — на петото, а в Рошфор не намираш никога нищо, освен ако си от старите.
Като каза това, дълбокомисленият философ настигна Ла Пурай и Льо Бифон, които тръгнаха надолу по двора, извънредно заинтригувани от глигана, докато потъналият в скръбта си Жак Колен вървеше право срещу тях. Отдаден изцяло на тежки мисли — мислите на падналия от власт император, — Тромп-ла-Мор не знаеше, че е център на всички погледи, предмет на общото внимание и вървеше бавно, загледан в злокобния прозорец, на който се бе обесил Люсиен дьо Рюбампре. Никой от затворниците не знаеше за това събитие, защото младият фалшификатор, съседът на Люсиен, не бе казал нищо по причини, които скоро ще узнаем. Тримата асове застанаха така, че да препречат пътя на свещеника.
— Това не е глиган — каза Ла Пурай на Фил-дьо-Соа, — а завърнал се жребец. Я гледай как тегли надясно!
Трябва да обясним сега (защото не на всички читатели им е хрумвало да посетят някоя каторга), че всеки каторжник е окован с още един (винаги един стар и един нов) на същата верига. Тежестта на тази закачена над глезена верига е такава, че след година остана завинаги недостатък в ходенето на каторжника. Принуден да дава на задния си крак по-голям тласък, отколкото на другия, за да тегли този топуз (така наричат в каторгата желязната тежест), осъденият придобива неизбежно навика да прави това усилие. По-късно, когато не носи вече вериги, става както при ампутираните крака, които ампутираният продължава да чувствува; каторжникът продължава да усеща бремето и не може да се отърве от недостатъка си при ходене. На полицейски език той тегли надясно. Известен на каторжниците, както и на полицаите, един такъв белег може да не помогне за разпознаването на човека, но поне допълва характеристиката му.
У избягалия преди осем години Тромп-ла-Мор това движение бе станало много по-слабо, но под въздействието на поглъщащите го размисли той вървеше така бавно и тържествено, че колкото и незабележим да беше недостатъкът му, той не можеше да не направи впечатление на опитното око на човек като Ла Пурай. Впрочем съвсем ясно е, че тъй като каторжниците са постоянно заедно в каторгата и няма какво друго да гледат, така са се изучили един друг, че познават известни привички, които иначе може да отбягнат от постоянните им преследвачи — полицейските доносчици и комисари и жандармите. Така на едно дръпване на челюстните мускули на лявата буза, разпознато от каторжник, изпратен за тази проверка в жандармерията на Сена, се дължи арестуването на прочутия Коняр, подполковник в тази жандармерийска част; въпреки думите на Биби-Люпен полицията не смееше да повярва, че граф Понтис дьо Сент-Елен и Коняр са едно и също лице!
Негово величество шефът
— Това е нашият шеф! — каза Фил-дьо-Соа, когато Жак Колен го погледна с разсеяния поглед на потънал в отчаяние човек.
— Бога ми, така е, това е Тромп-ла-Мор — каза и Льо Бифон, като потри ръцете. — О! Това е неговият ръст, широките му плещи, но какво му се е случило, той не прилича на себе си!
— А! Сетих се — каза Фил-дьо-Соа, — той има някакъв план! Иска да види леля си, която скоро ще бъде екзекутирана.
За да дадем бегла представа за лицето, наричано от затворниците, надзирателите и тъмничарите леля, достатъчно ще бъде да предадем прекрасния отговор, даден от директора на един от централните затвори на лорд Дъръм, който по време на престоя си в Париж ги обходил всичките. Любопитен да види всички подробности, свързани с френското правосъдие, лордът дори накарал палача, покойния Сансон, да монтира гилотината и поискал да екзекутират едно живо теле, за да си даде сметка как функционира машината, прочула се от Френската революция.