Фурията на Академа

Тави изтича към маестрото и провери нараняванията му. Килиан беше получил тежък удар в мускула между врата и рамото и беше извадил късмет, че острието не бе проникнало по-надълбоко. Тави извади ножа си и отряза парче плат от наметалото си, сгъна го на четири и го притисна към раната.

– Така – рече той. – Притиснете го там.

Килиан така и направи, макар лицето му да бе пребледняло от болка.

– Тави. Не мога да ги видя – каза той с напрегнат глас. – Не мога... Кажи ми какво става.

– Фейд се бие – рече Тави. – Майлс е ранен, но е жив. Трима каними са убити.

Килиан тихо изпъшка.

– Зад тях има още десет – каза той. – Почувствах ги по-рано. Единият от тях разпори крака на Майлс, след като той го повали. Заби си зъбите в него, преди да умре, и Майлс падна. Трябваше да се намеся, докато успее да се изправи. Какъв съм глупак. Твърде съм стар за такива глупости.

– Десет – изпъшка Тави.

Изненадата от появата на Фейд беше преминала и сега той се биеше, без да успява да напредва повече. Острието му се сблъска с меча на ръмжащия каним, като всеки един от двамата удряше и парираше със смъртоносна скорост.

Внезапно полъхна вятър и силен бумтеж разтърси камъка под краката им.

– Проклети врани! – изруга Тави и се подпря на стената. – Какво беше това?

Килиан наклони глава и слепите му очи се взряха в нищото.

– Огнено призоваване – каза той. – Голямо. Може би в залата над стълбището.

– Гвардията – каза Тави и изведнъж се изпълни с надежда. – Идват!

– Т-трябва да задържи... – каза Килиан. – Трябва...

Маестрото се преви и едва не се строполи на земята.

Тави изруга и подхвана лекото му тяло.

– Кайтай! – извика той.

Тя веднага застана до него, стиснала меч в ръка, без да сваля поглед от битката, която се водеше над тях.

– Мъртъв ли е?

– Още не – отвърна Тави. – Вземи го. Свали го долу, при Макс.

Кайтай кимна и пъхна меча си в колана, преди да подхване Килиан със същата лекота като Тави.

– Чакай – каза ѝ той, отряза бързо още една ивица от наметалото си и я използва, за да превърже подгизналия тампон, който бе притиснал по-рано към раната на маестрото. – Така. Сега тръгвай.

Кайтай кимна и срещна погледа му. В очите ѝ проблесна тревога.

– Внимавай, алеранецо.

– Не се бави много – отвърна той и тя му кимна отсечено, преди да започне да се спуска по стълбището.

След това Тави отиде при Майлс. Капитанът бе успял да седне и да се облегне на стената, и сега се бе отпуснал там и пъхтеше със затворени очи. Той изглеждаше напълно изтощен, гърдите му се повдигаха тежко, лицето изглеждаше ужасно с празната очна ябълка, сгърчено от болка. Тави коленичи до него. Мечът на Майлс се задвижи сякаш по своя собствена воля и върхът му опря в гърлото на младежа.

Тави застина, ококорен, и каза:

– Сър Майлс, аз съм, Тави.

Раненият капитан отвори окото си и примигна замаяно. Мечът потрепери и падна. Тави коленичи веднага до него и прегледа нараняванията му. Раните на лицето му изглеждаха ужасно, но не бяха смъртоносни. Някои от тях вече бяха покрити с коричка от засъхнала кръв. Нараненият му крак изглеждаше много по-зле. Зъбите на канима се бяха забили в бедрото му, точно над коляното, и го бяха разкъсали здраво, та сега приличаше на парче сурово месо. Тави отново разкъса наметалото си и използва останалия материал, за да направи тампон и да го превърже здраво.