Сянката на чинара [bg]

— Петнайсет минути почивка.

Съдебните заседатели излязоха и залата се опразни. Джейк остана на масата, Лети също. Време беше да застанат лице в лице. Порша придърпа стола си по-наблизо, за да могат тримата да поговорят тихичко.

— Джейк, много съжалявам. Какво направих? — Очите на Лети се насълзиха.

— Защо не ми каза, Лети? Ако знаех за Пикъринг, щях да се подготвя.

— Изобщо не беше така, Джейк. Кълна се, не съм обсъждала никакво завещание с госпожа Айрин. Нито преди да го напише, нито след това. Дори не знаех за него, докато не отидох на работа онази сутрин и срещу мен не се отвори адът. Кълна се, Джейк. Трябва да ми позволиш да го обясня на съдебните заседатели. Мога да го направя. Мога да ги убедя да ми повярват.

— Не е толкова просто. Ще поговорим после.

— Трябва да поговорим, Джейк. Хършъл и Рамона лъжат, та се късат. Не можеш ли да ги накараш да престанат?

— Не мисля, че съдебните заседатели се връзват.

— Те не харесват Рамона — обади се Порша.

— Разбирам това. Трябва да отида до тоалетната. Някакви новини от Лушън?

— Не, проверих телефонния секретар на обед. Няколко адвокати, няколко репортери и една смъртна заплаха.

— Какво?

— Някакъв тип заплашва, че пак ще подпали къщата ти, ако спечелиш толкова много пари за чернилките.

— Много мило. Почти ми харесва. Навява ми мили спомени за процеса срещу Хейли.

— Запазих го. Искаш ли да кажа на Ози?

— Разбира се.

Хари Рекс спря Джейк пред тоалетната.

— Говорих с Чилкот. Няма да има сделка. Не проявяват интерес към споразумение. Всъщност едва не ми се изсмя в лицето и каза, че са приготвили една-две изненади.

— Моля? — паникьоса се Джейк.

— Е, не ми каза, разбира се. Така би развалил изненадата, нали?

— Няма да понеса нов удар, Хари Рекс.

— Спокойно. Справяш се добре. Съмнявам се, че Хършъл и Рамона са впечатлили сериозно много съдебни заседатели.

— Да я нападна ли?

— Не. Давай лекичко. Ако я притиснеш, тя пак ще ревне. На заседателите им е писнало от нея.

Пет минути по-късно Джейк се приближи към свидетелката и попита:

— Госпожо Дафо, баща ви е починал на втори октомври миналата година, нали?

— Да.

— Кога го видяхте за последен път преди смъртта му?

— Не си записвам, господин Бриганс. Той беше моят татко.

— Не е ли вярно, че сте го видели за последен път в края на юли, повече от два месеца преди смъртта му?

— Не, изобщо не е вярно. Непрекъснато се виждахме.

— Последният път, госпожо Дафо. Кога беше последният път?

— Повтарям ви, че не си водя бележки. Сигурно няколко седмици, преди да умре.

— Сигурна ли сте?

— Ами, не, не съм напълно сигурна. Вие записвате ли си всеки път, когато посетите родителите си?