Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— Хари! Моето момче!
Ник се здрависа с Хари и той се почувства, така, сякаш е потопил ръцете си в леденостудена вода.
— Ник, трябва да ми помогнеш! Кой е духът бродник на Рейвънклоу?
Почтибезглавия Ник изглеждаше изненадан и малко обиден.
— Сивата дама, разбира се! Но ако има нещо, което трябва да бъде извършено от призрак…
— Тя значи. Знаеш ли къде е сега?
— Да видим…
Главата на Ник се поразклати на яката му, докато той се оглеждаше насам-натам, блестейки над главите на тълпящите се ученици.
— Това там е тя, Хари, младата жена с дългата коса.
Хари погледна в посоката, в която сочеше прозрачния пръст на Ник и съзря висок призрак. Тя забеляза, че Хари я гледа и вдигнала вежди, се понесе през една дебела стена. Хари побягна след нея. Когато мина през вратата на коридора, в който тя изчезна, Хари я забеляза накрая на новия коридор, все още носейки се спокойно далече от него.
— Хей, чакайте, върнете се!
Тя спря, плавайки във въздуха на няколко инча над земята. Хари предположи, че тя е била красива със своите дълги до кръста коси и дълго до пода наметало, но тя също така изглеждаше надута и горда. Когато я приближи, той се сети, че няколко пъти е минавал покрай нея по коридорите, но никога не я е заговарял.
— Вие ли сте Сивата дама?
Тя кимна, но не проговори.
— Духът бродник на Рейвънклоу?
— Точно така.
Тонът й не беше никак насърчителен.
— Нуждая се от малко помощ. Бихте ли ми казали всичко, което знаете за изчезналата диадема?
Студена усмивка се разля по устните й.
— Страхувам се, — каза тя, обръщайки се, за да си тръгне — че не мога да ти помогна.
— ЧАКАЙ!
Той нямаше намерение да извика, но паника и гняв заплашваха да го залеят. Той хвърли поглед на часовника си, докато тя се рееше пред него. Оставаха 15 минути до полунощ.
— Това е важно! — каза той напрегнато. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, аз трябва да я намеря бързо!
— Ти не си първият ученик, пожелал диадемата — отговори тя пренебрежително. — Поколения ученици са ме безпокоили.
— Това не е опит за повишаване на оценката!! — изкрещя й той. — Става дума за Волдемор — за побеждаването на Волдемор — или това не ви интересува?!
Тя не можеше да се изчерви, но бузите и бяха по-плътни и гласът и беше по-топъл, когато отговори:
— Аз… разбира се че… как можа да предположиш…
— Помогнете ми тогава!
Спокойствието й изчезна.
— Това… това не е въпрос на… — заекваше тя. — Диадемата беше на майка ми!…
— На вашата майка?!
Тя изглеждаше ядосана на себе си.
— Когато бях жива… — каза тя твърдо. — аз бях Хелън Рейвънклоу.
— Вие сте била нейна дъщеря? Но тогава трябва да знаете какво се е случило с диадемата!
— Макар че диадемата раздаваше мъдрост — започна тя с явни усилия да се издърпа надалеч — се съмнявам, че тя ще повиши много шансовете ти да се пребориш с магьосника, наричащ себе си „Лорд…“
— Нали ви казах, че не нямам намерение да я нося!! — извика Хари бясно. — Нямам време за обяснения, но ако ви е грижа за „Хогуортс“, ако искате да видите Волдемор довършен, трябва да ми кажете всичко, което знаете за диадемата!
Сивата дама притихна, носейки се във въздуха, вторачена в него и чувство на безнадеждност обзе Хари. Разбира се, ако тя знаеше нещо, щеше да го каже на Дъмбълдор или на Флитуик, които със сигурност я бяха попитали същото. Той разтърси глава и се накани да се обърне, когато тя проговори с тих глас.
— Аз откраднах диадемата от майка си…
— Вие… вие какво?!…
— Аз откраднах диадемата… — повтори Хелън Рейвънклоу шепнейки. — Аз копнеех да стана умна, по-важна от майка си. Аз избягах с нея.
Хари не проумяваше как е спечелил доверието й, а и не попита, той просто слушаше, докато тя продължи:
— Говори се, че майка ми никога не признала, че диадемата я няма, а продължавала да твърди, че все още я притежава. Тя криела загубата и моето ужасно предателство дори и от другите създатели на „Хогуортс“. Скоро майка ми се почувствала болна — смъртно болна. Въпреки моята измяна, тя отчаяно желаела да ме види още веднъж. Тя изпрати човек, който отдавна ме обичаше, мислейки че ще няма да отблъсна опитите му. Тя знаеше, че той няма да намери покой, докато не успее.
Хари чакаше. Тя вдиша дълбоко и отметна назад глава.
— Той ме проследи до гората, в която се криех. Когато отказах да се върна, той започна да ме насилва. Баронът винаги е бил избухлив мъж. Побеснял от моя отказ, ревнуващ свободата ми, той ме прободе.
— Баронът?!… Вие имате предвид…
— Кървавият барон, да… — каза Сивата дама и отметна настрани наметалото, което носеше, за да разкрие тъмна рана на прозрачните си гърди. — Когато видя какво стори, той бе обзет от разкаяние. Вдигна оръжието, което отне живота ми и го използва, за да се самоубие. Всички тези векове по-късно, той носи окови като акт на разкаяние… както му се и пада!… — добави тя горчиво.