Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— ’де отиваме? — изпухтя Хагрид, вървейки тежко след Хари, карайки пода да се тресе.
— Не знам точно, — отвърна Хари, правейки друг произволен завой. — но Рон и Хърмаяни трябва да са тук някъде…
Първите последици от битката бяха на лице в края на коридора — двата каменни водоливника, които обикновено пазеха входа към стаята на преподавателите, бяха разбити на парчета от проклятие, изпратено през друг строшен прозорец. Останките им мърдаха слабо на пода и когато Хари прескачаше една каменна глава, отделена от тялото, тя изстена тихо:
— О-о, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се руша…
Нейното грозно каменно лице напомни на Хари за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус, носещ онази налудничава шапка и статуята в кулата на Рейвънклоу, с каменната диадема на нейните бели къдрици.
И в момента, в който стигна края на коридора, споменът за трета каменна статуя се появи в съзнанието му — тази на грозен стар магьосник, на чиято глава Хари бе поставил перука и смачкана стара шапка. Шокът от досещането удари Хари със силата на Огнено уиски и той насмалко не падна.
Той най-сетне разбра къде беше Хоркрукса, който го очакваше…
Том Риддъл, който нямаше доверие на никого и винаги действаше сам, може би беше и достатъчно самоуверен, за да реши, че никой друг, а само той бе навлязъл в най-дълбоките тайни на замъка „Хогуортс“. Разбира се, Дъмбълдор и Флитуик, тези прилежни ученици, никога не бяха стъпвали на това забранено място, но той, Хари, се беше отклонил от правия път по времето си в училище — това беше тайната зона, за която Хари и Волдемор знаеха, а Дъмбълдор никога не бе открил…
Той се опомни, когато професор Спраут мина покрай него, следвана от Невил и още половин дузина ученици, всеки от които носещи наушници и приличащи на засяти растения неща.
— Мандрагори — извика през рамо Невил към Хари, докато тичаше. — Ще ги хвърляме през прозорците — това няма да им хареса!
Сега Хари знаеше накъде да върви. Той забърза с Хагрид и Фанг, тичащ зад тях. Те преминаваха портрет след портрет, а рисуваните фигури се надбягваха покрай тях, вещици и магьосници с яки и бричове, с брони или наметала, блъскайки се един друг в съседните платна, крещейки новини от другите части на замъка. Когато стигнаха до края на коридора, целият замък се разтресе и докато гигантска ваза падаше от постамента си със страшна сила, Хари разбра, че това е дело на много по-зли магии от тези на преподавателите или на Ордена.
— ’сичко е наред Фанг, ’сичко е наред! — извика Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала, когато прачета порцелан полетяха във възуха като шрапнели и Хагрид побягна след изплашеното куче, оставяйки Хари сам.
Той продължи по тресящите се коридори, с пръчката си в готовност, и по дължината на коридора, малкия нарисуван рицар, сър Кадоган, тичаше от картина на картина зад него, дрънчейки с бронята си, викайки окуражаващо, а малкото му дебело пони галопираше зад него.
— Самохвалковци и мошеници, кучета и негодници, прогонете ги, Хари Потър, разкажи им играта!
Хари профуча по един завой и попадна на Фред и малка група ученици, включваща Лий Джордън и Ханна Абът, стоейки зад друг празен постамент, чиято статуя някога закриваше един от тайните проходи. Пръчките им бяха извадени и те се ослушваха към тайния проход.
— Приятна вечер за битка! — извика Фред, докато замъкът се тресеше отново, и Хари продължи да тича, възбуден и още по-ужасен. В следващия коридор, по който хукна, имаше само сови навсякъде, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше се да ги удря с лапичките си, без съмнение искайки да ги върне по местата им…
— Потър!
Абърфорт Дъмбълдор стоеше пред него, преграждайки коридора, пръчката му беше в готовност.
— Стотици хлапета минаха през кръчмата ми, Потър!
— Знам, ние ги евакуираме! — каза Хари. — Волдемор…
— Напада, защото не са те предали, да! — довърши Абърфорт. — Не съм глух, цял Хогсмийд го чу! И никой от вас не се сети да вземе няколко слидеринеца за заложници! Пълно е с деца на смъртожадни, а вие просто ги пратихте на безопасно място! Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?
— Това няма да спре Волдемор, — отвърна Хари. — а и БРАТ ВИ НИКОГА НЕ БИ ГО СТОРИЛ!
Абърфорт изгрухтя и продължи в обратна посока.
„Брат ви никога не би го сторил… Ами, това си е чистата истина! — помисли си Хари, докато тичаше — Дъмбълдор, който бе пазил Снейп толкова дълго време, никога не би взел за заложници ученици…“