Хари Потър и реликвите на смъртта

— Гениално!! — извика Хари.

— Нищо работа… — каза Рон, изглеждайки доволен от себе си. — И така, какво ново с теб?

Докато казваше това, нещо над тях експлодира. И тримата погледнаха нагоре, докато от тавана се посипваше прах и чуха отдалечен писък.

— Аз пък знам, как изглежда диадемата и къде е! — каза Хари, говорейки бързо. — Той я е скрил точно там, където аз скрих стария си учебник на Принца по Отвари, където всеки е криел вещите си векове. Той е мислил, че е единственият, който е намерил това място! Елате.

Стените отново се разтресоха, докато той отвеждаше другите двама обратно през тайния коридор и надолу по стълбите към Нужната стая. Тя беше празна, с изключение на три жени — Джини, Тонкс и стара вещица, носеща проядена от молци шапка, която Хари позна като бабата на Невил.

— О, Потър! — каза тя твърдо, сякаш точно него е очаквала. — Ти можеш ли да ни кажеш какво става!

— Всичко наред ли е? — попитаха Джини и Тонкс в един глас.

— Доколкото знам да… има ли още ученици по пътя към „Главата на Свинята“?

Той знаеше, че стаята няма да се промени, докато в нея все още има хора, които я използват.

— Аз бях последната, която мина — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, не мисля че ще се намери глупак, който да го остави отворен, сега, когато Абърфорт е напуснал кръчмата си. Виждал ли си внука ми?

— Той се сражава! — отвърна Хари.

— Естествено. — каза госпожа Лонгботъм гордо. — Извинете ме. Ще отида да му помогна.

С учудваща бързина тя се запъти към каменните стълби.

Хари погледна към Тонкс.

— Аз мислех, че с майка си ще сте при Теди.

— Не можех да стоя, без да знам какво става — каза Тонкс с мъка. — Тя ще се грижи за него… Виждал ли си Ремус?

— Той планираше да води група бойци в подземията…

Без да продума повече, Тонкс забърза.

— Джини, — каза Хари. — Съжалявам, но се налага и ти да излезеш. Само за малко. После може да влезеш пак.

Джини изглеждаше очарована, че ще напусне убежището си.

— После можеш пак да влезеш! — изкрещя той след нея, докато тя изтичваше по стълбите след Тонкс. — Налага се да влезеш!

— Чакай малко! — каза Рон остро. — Ние забравихме някого!

— Кого? — попита Хърмаяни.

— Домашнте духчета, те всички са долу в кухнята, нали?

— Искаш да кажеш, че трябва да ги накараме да се бият?! — попита Хари.

— Не бе, не! — отговори Рон сериозно. — Искам да кажа, че трябва да ги предупредим да напуснат! Ние не искаме още такива като Доби, нали? Не можем да им наредим да умират за нас…

Чу се дрънчене, когато зъбите на базилиска се изсипаха от ръцете на Хърмаяни.

Тя се хвърли на врата на Рон и го целуна по устата. Рон захвърли зъбите и метлата, които държеше, и отвърна с такъв ентусиазъм, че повдигна Хърмаяни от пода.

— Подходящ ли е моментът?… — измънка Хари тихо и когато нищо не се случи, освен това, че Рон и Хърмаяни се сграбчиха още по-здраво и се залюляха, той повиши глас. — Хей, тук се води война!

Рон и Хърмаяни се пуснаха, но все още се обгръщаха с ръце.

— Знам, приятелю!… — каза Рон, който изглеждаше така, сякаш е ударен от блъджър в тила — така че, сега или никога, нали?