Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— А… а диадемата?…
— Остана там, където я скрих, когато чух препускането на барона през гората към мен. Скрита в едно кухо дърво.
— Кухо дърво ли?… — повтори Хари. — Какво дърво? Къде е това дърво?
— В една гора в Албания. Самотно местенце, където мислех, че съм далеч от майка си.
— Албания… — повтори Хари. Спомен изникна като по чудо от тази бъркотия в главата му и сега той разбра защо тя му казваше това, което бе отказала на Дъмбълдор и Флитуик. — Вие вече сте разказвала тази история на някого, нали? На някой друг ученик?
Тя затвори очите си и кимна.
— Аз нямах… никаква представа… Той ме ласкаеше… изглеждаше така, сякаш ме разбира, сякаш ми симпатизира.
„Определено“ — помисли си Хари. — „Том Риддъл със сигурност е разбрал желанието на Хелън Рейвънклоу да притежава ценни предмети, над които няма много право.“
— Ами… ти не си първият човек, от когото Том Риддъл е измъкнал някаква информация — измърмори Хари. — Той може да бъде много омайващ, когато пожелае…
„Така… значи, Волдемор е успял да разбере местонахождението на изгубената диадема от Сивата дама. Той е отишъл до тази голяма гора и е взел диадемата от скривалището, може би веднага, след като е напуснал Хогуортс, още преди да започне работа при «Боргин и Бъркс». И не са ли се сторили тези усамотени албански гори отлично скривалще за Волдемор, толкова години по-късно, когато му се е налагало да лежи тихо и необезпокояван за десет дълги години? Но диадемата, веднъж превърнала се в един от скъпоценните му Хоркрукси, не е била оставена в онова сухо дърво… Не, диадемата е била върната тайно в нейния истински дом и Волдемор трябва да я е оставил там…“
— … в нощта, в която е поискал работа!!… — възкликна Хари, довършвайки мисълта си.
— Моля?…
— Той е скрил диадемата в замъка в нощта, в която е помолил Дъмбълдор да му позволи да преподава! — каза Хари. Казвайки го на глас, Хари успя да го обмисли. — Той трябва да е скрил диадемата по пътя си нагоре, към кабинета на Дъмбълдор, или по обратния път! Но не само това е била целта на опита му да получи работа — така той е можел да получил и шанс да открадне и меча на Грифиндор! Благодаря ви, благодаря!
Хари я остави да се рее из въздуха, напълно объркана. Докато завиваше по коридора към Входната зала, той си погледна часовника. Оставаха пет минути до полунощ, а вече знаейки какво представлява последният Хоркрукс, той нямаше ни най-малка представа как да го открие…
Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата — това предполага, че тя не е била скрита в Кулата на Рейвънклоу — но ако не там, къде? Какво тайно място е открил Том Риддъл в Хогуортс, за което е повярвал, че ще запази тайната завинаги?
Изгубен в отчаяни размишления, Хари зави зад ъгъла, но бе изминал само няколко стъпки по новия коридор, когато прозорецът отляво се счупи с оглушителен, раздробяващ удар. Отскачайки настрани, той видя гигантско тяло, което влетя през прозореца и се удари в срещуположната стена. Нещо огромно и покрито с козина се отдели от него и все още скимтящо от пристигането, налетя на Хари.
— Хагрид! — извика Хари, отклонявайки вниманието на хрътката Фанг, докато огромната брадата фигура с мъка се изправи на крака. — Какво?…
— Хари, ти тук! Тук!
Хагрид се наведе, прегърна Хари с бърза, смазваща ребрата прегръдка, после изтича обратно до строшения прозорец.
— Добро момче, Граупи! — извика той през дупката на прозореца — Шъ се видим след момент, тука има един добър младеж.
Оттатък Хагрид, вън в тъмната нощ, Хари видя експлозии от светлина и пронизващ, неземен писък. Той погледна часовника си. Беше полунощ. Битката беше започнала.
— Брей, Хари — задъхваше се все още Хагрид. — Туйто, а? Време за битка?
— Хагрид, ти пък от къде се взе?!
— Чух Ти-Знаеш-Кой от наш’та пещера! — каза Хагрид мрачно. — Високо гласче, а? „Имате време до полунощ да ми дадете Потър“. Знайх, че трябва да съм тук, знайх, че някога трябва да се случи. Слез, Фанг! Тъй че, дойдохме да се включим, аз и Граупи и Фанг. Проби’име си път през границата през гората, Граупи ни носеше, Фанг и мене. Казах му да ни остави в замъка и той ни метна през прозореца, дявол го ’зел. Е не буквално де… ’де са Рон и Хърмаяни?
— Това — отговори Хари. — е наистина добър въпрос. Ела.
Те забързаха по коридора. Фанг се влачеше след тях. Хари долавяше движения по коридорите наоколо: бягащи стъпки, викове, през прозорците можеше да види много проблясъци светлина в тъмнината наоколо.