Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
- Голф този уикенд, Грей? - попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.
Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.
Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрач-но като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в моно-тонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.
Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.
Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?
Мразех интервюта - малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.
- Да - извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.
- Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.
- Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?
- Анастейжа Стийл, сър.
Намръщих се.
- Да влиза - казах. Знаех, че говоря като сърдит тийнейджър, но можех най-много да си го преместя от единия крачол в другия.
„Я да видим... Госпожица Кавана не може да дойде!“ Познавах баща й, собственик на „Кавана Медия“. Бяхме правили малко бизнес преди време и ми изглеждаше умно копеле, разумно човешко същество. Интервюто всъщност беше услуга към него. Естествено, после щеше да ми върне услугата, в удобен за мен момент. Трябва да призная, че изпитвах известно любопитство да видя дъщеря му и да се уверя дали крушата настина си пада до корена.
Изведнъж на вратата настана някаква суматоха, някаква рошава дълга коса с цвят на лешник, бели ръце и кафяви ботуши се хвърли с главата напред в офиса ми. Врътнах очи и едва потиснах обичайното си раздразнение от непохватността на хората. Станах и тръгнах към момичето, което се бе пльоснало на пода на четири крака. Хванах я за раменете и я вдигнах.
Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят - невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала иорозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата“. Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.
„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме“.
- Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?
Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа... много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.
- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.
Гласът и беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.
- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Кат-рин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.
Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леш клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи“. Започна да се оглежда нервно из офиса ми - гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.