Сага за Австралия

Но като се почне от губернатора и се стигне до преподобния Ричард Джонсън, всички началници бяха изпаднали в див ужас от сноването в женския лагер — смятаха клетите жени за пропаднали, разпътни и напълно безнравствени. То оставаше да не ги смятат — нали те имаха свободен достъп до жени, били те госпожа Дебора Брукс или госпожа Мери Джонсън. Почувстваха се длъжни да предприемат нещо.

И другарите на Ричард се измъкваха, естествено, по мръкнало. Всички до един без самия Ричард, Тафи Едмъндс и Джоуи Лонг. На Джоуи явно му беше предостатъчно, че си има Макгрегър. Скучаят с Тафи беше друг: той си падаше самотник и женомразец, нещо, засилило се още повече покрай внезапната близост на жените. Просто си беше особняк, и толкоз. Не му трябваше друго, освен да пее. Ричард не бе съвсем сигурен защо точно избягва женския лагер, но явно дълбоко в себе си и той като Тафи си беше женомразец. И през ум не му минаваше да бъде с жена, въпреки че цели две години бе карал без женски ласки и от времето, когато бе споделял леглото на Ан-Мари Латур, бяха минали три години. След французойката членът му не даваше никакви признаци на живот и Ричард не можеше да си обясни защо. Не че той бе останал без жизнени сили — нищо подобно! По-скоро умираше от срам и угризения на съвестта, че се е отдал на похотта точно когато Уилям Хенри е изчезнал. Наистина не знаеше какво му става и не искаше да узнава. Знаеше само, че частица от него е умряла, а друга е изпаднала в непробуден сън. Каквото и да ставаше в главата му, то изключваше любенето. Ричард не знаеше дали това е ограничение или освобождение. Наистина не знаеше. Но по-важното в случая бе, че това не го занимаваше.

За седми февруари беше насрочена пищна церемония, първата, на която каторжниците получиха заповед да се явят. В единайсет сутринта бяха изкарани — мъжете отделно от жените — на най-югоизточната точка на залива, където земята беше разчистена за бъдещата зеленчукова градина. Облечени като за парад, с кремъклийки и развети пряпорци, морските пехотинци пристигнаха с маршова стъпка, под звуците на свирки и барабани. Негово превъзходителство губернаторът Филип се яви малко след това, придружаван от русия великан капитан Дейвид Колинс, военния прокурор, от заместник-губернатора майор Робърт Рос, от главния земемер Огъстъс Олт, от главния лекар Джон Уайт и от свещеника — преподобния Ричард Джонсън.

Морските пехотинци сведоха напред пряпорците, губернаторът си свали шапката и ги поздрави, а те минаха под строй заедно с оркестъра пред него. След което на каторжниците бе наредено да седнат на земята. Пред губернатора бе опъната походна маса, върху която най-тържествено бяха сложени две облечени в кожа кутии. Печатите им бяха счупени пред всички, те бяха отворени и военният прокурор прочете на всеослушание с какво точно е натоварен Филип, а сетне и решението на Върховния съд.