Повелителка на реките

Елизабет благоразумно си замълчава, но на другия ден я виждам как измива косите на синовете си и ги облича в неделните им дрехи, и не казвам нищо. Плисвам малко приготвен от самата мен парфюм върху воала на диадемата ѝ, но не ѝ давам нито ябълков цвят, нито ябълка. Вярвам, че на света няма мъж, който може да мине покрай дъщеря ми, без да спре и да я попита за името ѝ. Тя облича скромната си сива рокля, излиза от къщата, хванала здраво синовете си за ръце, и се отправя надолу по пътеката, която излиза на пътя от Лондон, по който кралят със сигурност ще мине с отряда си.

Проследявам я как тръгва — хубава млада жена в този топъл пролетен ден — и ми се струва като сън да я видя, пристъпваща леко надолу по пътеката между живите плетове, по които разцъфват белите рози. Тя потегля към бъдещето си, за да поиска своето, макар че аз все още не зная какво ще е нейното бъдеще.

Отивам в помещението за дестилиране, и свалям малка стъкленица, запечатана здраво с навосъчена коркова запушалка. Това е любовна отвара, която приготвих за първата брачна нощ на Антъни. Занасям я в пивоварната, капвам три капки от нея в най-хубавия ни ейл, и го занасям в голямата зала, заедно с най-хубавите ни чаши, а после чакам тихо, докато светлината на пролетното слънце нахлува през разделените с вертикални колони криле на прозорците, а в дървото отвън пее кос.

Не се налага да чакам много дълго. Поглеждам надолу по пътя, и ето я Елизабет, която ту се усмихва, ту се смее, а до нея върви красивото момче, което за пръв път видях пред покоите на кралицата, когато то така вежливо сведе глава над ръката ми. Сега той е вече млад мъж и крал на Англия. Води едрия си боен кон, а високо на гърба на коня, вкопчени в седлото, със светнали от радост лица, седят моите двама внуци.

Отдръпвам се от прозореца и лично им отварям голямата врата на къщата. Виждам руменината на Елизабет и ведрата усмивка на младия крал, и си помислям, че сякаш наистина колелото на съдбата отново се завърта — възможно ли е? Възможно ли е подобно нещо?