Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Той излиза напред от една група мъже. Погледът ми в миг го обхожда от главата до краката, обхваща умореното му лице, мрачната му усмивка, невредимото му тяло. Той протяга ръце към мен и дланите и китките му, скъпоценните му длани и китки, са цели, не му липсва нито един пръст, ръцете му не са прерязани до кост. Стои изправен. Свалил е шлема си и по лицето му, макар посивяло от изтощение, няма белези.
— Добре ли си? — питам невярващо. — Синко? Добре ли си? Невредим ли премина през това?
Усмивката му е изгубила радостната си светлина.
— Невредим съм — казва. — Благодаря на Бога, който ме опази през цялото дълго денонощие. Какво правиш тук? Това е истински ад.
— Търся те — казвам. — И… Антъни, къде е баща ти?
— О! — възкликна той, когато осъзнава какво си мисля. — О, не се безпокой, майко. Той е добре. Не е ранен. Той просто… — Оглежда се. — Ето го.
Обръщам се и виждам пред себе си Ричард. Едва ли щях да го позная. Предницата на бронята му е вдлъбната над сърцето, лицето — почерняло от дим и кръв, но той върви към мен, както винаги върви към мен, сякаш нищо никога не може да ни раздели.
— Ричард — прошепвам.
— Любима — казва той дрезгаво.
— Невредим ли си?
— Винаги се връщам при теб.
Поемаме на запад, за да се махнем от пътя към Йорк, който е задръстен от мъже, които падат на колене и молят за вода, а от двете му страни лежат онези, които са се оттеглили да умрат. Яздим напряко през широката равнина на Йорк, докато намираме една ферма, където ни пускат да преспим в обора, да се измием в потока, и ни продават храна. Ядем селска храна: къс преварено овнешко с каша и моркови, и пием от техния слаб ейл.
След като се е нахранил и вече не изглежда толкова изтощен, питам, предпазливо, защото се боя от отговора му:
— Ричард, кралицата отива на север да се прегрупира, а после продължава към Шотландия да събере още войници, и казва, че после ще се върне. Какво ще правим ние?
Настъпва мълчание. Антъни и съпругът ми си разменят продължителен поглед, сякаш са се бояли от това, което предстои да кажат.
— Какво има? — Местя поглед от единия към другия. — Какво се е случило?
— За нас това е краят — обажда се Антъни. — Съжалявам, почитаема майко, предадох меча си. Заклех се във вярност на Йорк.
Зашеметена съм. Обръщам се към Ричард.
— Аз също — казва той. — Не желая да служа отново на кралицата, не и в такава армия, не и под такова командване. Но така или иначе ние загубихме на бойното поле, предадохме мечовете си и себе си. Мислех, че Едуард ще нареди да ни екзекутират, но… — Той се усмихва едва-едва. — Той беше милостив към нас. Отне ни мечовете, аз съм опозорен. Вече не съм рицар, съжалявам. Заклехме му се във вярност, и за нас всичко свърши. Не мога да вдигна оръжие срещу него. Бях победен, предадох меча си. Дадох клетва пред династията Йорк. Не мога да служа на Хенри или Маргарет: за мен сега те са престъпници.
Именно това, че ги назовава по име, ме потриса повече от всичко, дава ми да разбера, че всичко е свършило, и че всичко вече е различно.
— Хенри — повтарям, сякаш изричам името за пръв път. — Наричаш краля „Хенри“.
— Името на краля е Едуард — казва съпругът ми, сякаш повтаря заучен урок. — Крал Едуард.
Поклащам глава. Макар да съм яздила цял ден срещу прилива на ранените, не съм смятала нашата кауза за изгубена. Толкова отдавна съм с Маргарет, че мога да мисля само чрез образите на битките. Мислех, че сме изгубили още една битка, но че след тази ще има и друга. Сега, когато поглеждам изнуреното лице на съпруга си и хлътналите очи на сина си, казвам:
— Мислиш, че Хенри и Маргарет никога няма да завоюват отново трона?
Ричард ми показва празната си ножница, в която някога лежеше красиво гравираният му меч.
— Аз във всеки случай не мога да им помогна да се доберат до него — казва той. — Предадох меча си на новия крал. Дадох клетва.
— Вече не служим на рода Ланкастър?
Още не мога да повярвам.
Антъни кимва:
— Свършено е — казва той. — И имаме късмет, че се измъкнахме с глави на раменете си.
— Това е единственото, което има значение — казвам, осъзнала една истина. — Това в крайна сметка би трябвало да е единственото, което има значение. Ти си жив, а също и баща ти. Във всеки случай, точно това е най-важното за мен.
Тази нощ сме се сгушили като семейство бедняци, заедно в сламата под натрупаните една върху друга наметки, за да се топлим, малкият ни отряд войници е в конюшнята с конете ни. Ръката на Ричард ме обгръща през цялата нощ.
— Ще отидем в Графтън — прошепвам, докато заспивам. — И отново ще бъдем земевладелци, и ще си спомняме за всичко това като за романс, като за приказка, която някой може да напише един ден.