Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Графтън, Нортхамптъншър
Пролетта на 1464 г.
Събирам децата си около мен, а Елизабет се прибира от Гроуби Хол у дома с двете си момчета. Тя е почти безпарична; свекърва ѝ отказва да ѝ плати вдовишкото наследство, а в тези тревожни времена ние нямаме нито власт, нито влияние, за да я принудим да спази своята страна от брачния договор, който само преди няколко години за мен беше източник на радост и гордост, а сега не означава нищо.
Ричард и Антъни са официално помилвани и приети в кралския съвет. Новият крал се оказва умен и прозорлив владетел, крал, който умее да поддържа добри отношения с всички. Той управлява със съветите на граф Уорик, който го постави на трона, но приема на служба при себе си всички лордове, които пожелаят да дойдат. Не показва специално благоволение към лордовете на Йорк, изглежда наистина иска да бъде крал на всички хора в страната. Някои лордове отиват в изгнание, някои са с кралицата, понякога в Шотландия, понякога — във Франция, вечно събират войски, заплашват Англия, готвят завръщането ѝ. Мисля, че няма да я видя никога повече — хубавата френска девойка, която не искаше да се омъжи, докато не ѝ предскажа каква ще бъде съдбата ѝ. Това наистина бе колелото на съдбата. Тя беше най-великата жена в Англия, а сега не може да намери дори покрив над главата си в собствената си страна; и е преследвана като най-презрян престъпник, като вълк.
Почти не получавам новини за нея, единствените вести, които научавам, са от енорията, а всички клюки идват все от съседното градче. Оженвам сина си Антъни за Елизабет, лейди Скейлс, започвам да търся подходящи партньори за другите си деца; но не разполагаме с богатството и властта, които имахме, когато Маргарет Анжуйска беше на трона, и аз бях най-скъпата ѝ приятелка и придворна дама, а съпругът ми — един от най-видните придворни. Сега сме само земевладелци от Графтън и макар да откривам, че се интересувам от своята овощна градина, която се развива добре, и още повече — от децата и внуците си, ми е трудно да гледам около себе си другите дребни провинциални земевладелци и да си мисля, че децата ми трябва да сключат бракове в тези среди. Очаквам повече за тях. Искам повече за тях.
Особено за моята Елизабет.
Един ден през пролетта отивам до големия сандък в спалнята си и изваждам кесията, която преди толкова много години ми даде моята пралеля Жана. Гледам амулетите и всички възможности за избор, които може да съществуват на този свят за Елизабет: млада жена — но не в първа младост; красавица — но не девица; умно начетено момиче — но не и толкова дълбоко религиозна, че да стане игуменка на манастир. Избирам амулета с форма на кораб, който е знак, че тя може да пътува, избирам амулета с форма на къщичка, който показва, че тя може да спечели земите, полагащи ѝ се като вдовишко наследство и да си намери свой дом, и се каня да избера трети амулет, когато един от тях се откъсва от гривната и пада в скута ми. Това е пръстен за малък пръст, причудливо оформен като коронка. Вдигам го към светлината и го поглеждам. Понечвам да го сложа на собствения си пръст, а после се поколебавам. Не го искам на пръста си, не зная какво означава. Завързвам го на дълъг черен конец, завързвам и другите два амулета на други дълги черни конци, и излизам от къщата, когато ранната сребърна луна започва да се издига в бледото небе.
— Може ли да дойдем с вас, почитаема бабо? — Нейните момчета се появяват изневиделица, с изкаляни лица както обикновено. — Къде отивате с тази кошница?
— Не можете да дойдете с мен — казвам. — Търся яйца от дъждосвирец. Но ще ви взема с мен утре, ако намеря гнездо.
— Не може ли да дойдем сега? — пита Томас, най-голямото момче на Елизабет.
Слагам длан върху главата му, топлите му, меки като коприна къдрици ми напомнят за Антъни, когато беше обичливо малко момче като него.
— Не. Трябва да намерите майка си, да си изядете вечерята, и да си легнете, когато тя ви нареди. Но ще ви взема със себе си утре.
Оставям ги и тръгвам през настланата с чакъл градина към предната част на къщата, излизам през ракитовата портичка и слизам до реката. През реката минава мостче — две тесни греди; тук децата обичат да идват, за да ловят риба, и аз го прекосявам и отивам отсреща, като свеждам глава под издигнатите нагоре клони на ясена, и с усилие слизам надолу по малкия речен бряг до ствола на дървото.
Обгръщам дървото с ръце, за да завържа трите нишки около него, и бузата ми се опира в набраздената сива кора. За миг се заслушвам. Почти мога да чуя как бие сърцето на дървото. „Какво ще стане с Елизабет?“, прошепвам, и почти ми се струва, че листата могат да ми нашепнат отговора. „Какво ще стане с моята Елизабет?“