Дългият път към дома [bg]

— Сигурно е трудно да си оракул.

— Представа си нямаш — разсмя се Гамаш и му стана по-леко. Може пък Клара наистина просто да си е търсела слушател. Може би нямаше да очаква нищо повече от него.

Двамата ядяха кроасаните и по земята в краката им се ръсеха хрупкави люспички.

— Какво четеш? — попита художничката. За пръв път задаваше толкова директни въпроси.

Огромната длан на Гамаш покриваше корицата на книгата и я държеше плътно затворена, сякаш не искаше да позволи на историята да излети от страниците.

И тогава едрият мъж вдигна ръката си, но когато Клара посегна към книгата, Гамаш я отдръпна. Не надалеч, а едва забележимо. Но все пак достатъчно.

— „Балсам в Галаад“ — прочете тя заглавието и се разрови в паметта си. — Има една книга, която се казва „Галаад“. Четох я преди няколко години. Автор е Мерилин Робинсън. Спечелила е наградата „Пулицър“ за нея.

— Не е тази — увери я Гамаш, а и Клара сама виждаше. Томчето, което приятелят й държеше в ръка и което тъкмо прибираше в джоба си, беше тънко и старо. Захабено. Четено и препрочитано.

— От книжарницата на Мирна ли е? — поинтересува се Клара.

— Non. — Гамаш я погледна внимателно. — Искаш ли да поговорим за Питър?

— Не.

„Парижката мирна конференция“ бе стигнала до задънена улица. Арман отпи от кафето си. Утринната мъгла почти се бе вдигнала и докъдето му стигаше погледът, пред него се зеленееше гората. Това бяха древни дървета, които дървопреработвателната индустрия все още не бе открила и отсякла.

— Никога не дочиташ книгата — отбеляза Клара. — Тежка ли е за четене?

— За мен да.

Художничката помълча за кратко, сетне продума:

— Когато Питър замина, бях сигурна, че ще се върне. Все пак именно аз настоявах да се разделим. Той не искаше да си върви. — Клара сведе глава и впери очи в ръцете си. Колкото и да търкаше, боите така и не излизаха от кожичките около ноктите й. Сякаш цветовете бяха част от нея. Споени бяха с кожата й. — А сега пък не иска да се прибере.

— Ти искаш ли да се върне?

— Не знам. Мисля, че няма да знам, докато не го видя. — Отмести поглед към книгата, която едва се показваше от джоба на приятеля й. — Защо ти е толкова трудно да я прочетеш? Виждам, че е на английски, но доколкото знам, можеш да четеш еднакво добре и на английски, и на френски.

— C'est vrai . Разбирам думите, но се боря с чувствата, които събужда в мен. Местата, на които ме отвежда. Струва ми се, че трябва да стъпвам много внимателно.

Клара впери поглед в очите на Гамаш и попита:

— Добре ли си?

Той й се усмихна.

— А ти?

Художничката прокара едрите си ръце през косата си и по кичурите й полепнаха люспички от кроасана.

— Може ли да я погледна?

Гамаш се поколеба, после измъкна книжката от джоба си и я подаде на Клара, като я наблюдаваше внимателно. Цялото му тяло се напрегна, сякаш й бе връчил зареден пистолет.

Тънкото томче бе с твърда подвързия и износена корица. Клара го обърна и прочете написаното на гърба: