Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Изгубих края на дните, седмиците, а и на самото време. Изоставих опитите си да моля да ме върнат при джипа. Изглеждаше напразно, пък и нещо друго започна да се случва. Хората от племето имаха някакъв план наум. Но беше ясно, че на този етап на мен не ми бе позволено да знам за какво се отнася. Бях предизвиквана непрекъснато на изпитания за сила, реакции, вярване, но защо, не знаех и се питах дали хора, които не четат и не пишат, нямат някакъв друг метод за поставяне на оценки.
Пясъкът се нагорещяваше толкова много през някои от дните, че буквално чувах краката си! Те цвърчаха като хамбургери в тиган. След като пришките засъхнаха и се втвърдиха, започна да се образува нещо като копито.
С течение на времето физическата ми издръжливост достигна нови върхове. Като минавах без закуска и обяд, аз се приучих да се изхранвам с гледки. Наблюдавах бързия бяг на гущерите, щъкането на насекомите и откривах скрити рисунки по камъните и небето.
Хората ми показваха свещените места в пустинята. Сякаш всичко беше свято: скални отломъци, дюни, проломи, дори гладката дънна повърхност на пресушени водни басейни. Невидими за окото белези очертаваха заселническата територия на някогашните племена. Демонстрираха ми как измерват разстоянието, като изпълняват песни в много особен ритъм и с много съпътстващи подробности. Някои от песните достигаха до стотина стиха. Трябва да се следи за точността на всяка дума и пауза. Не се допускат импровизации или пропуски, дължащи се на изневеряване на паметта, защото песента буквално служи за измервателна летва. В действителност те изпяваха преместването ни от едно място на друго. Можех да сравня тези песенни линии единствено с метода за измерване на един мой приятел, който беше сляп. Те се бяха отказали от писменост, защото според тях тя изцежда силата на паметта. Ако практикуваш този способ, когато извикаш в съзнанието си някой спомен, той се явява на оптимално ниво.
Небето ден след ден оставаше безоблачно и пастелносиньо, което преливаше в разнообразни нюанси. Ярката обедна светлина отскачаше от проблясващия пясък, като едновременно напрягаше и заздравяваше очите ми, които се превръщаха в нов вид устия за реката на видението.
Започнах да оценявам, а не да приемам като разбираща се от само себе си способността да се възстановявам след нощния сън и да задоволявам жаждата само с няколко глътки вода, която ми доставя цяла палитра вкусове от сладко до горчиво. Бях прекарала досегашния си живот в мисли за осигурена работа, защита срещу инфлацията, закупуване на недвижим имот и спестявания за времето, когато ще се пенсионирам. Тук нашата единствена сигурност беше неизменният цикъл на утринната зора и залязващото слънце. Удивляваше ме фактът, че възможно най-неосигурената според моите стандарти раса в света не страдаше нито от язва, нито от свръхнапрежение, нито от заболявания на сърдечно-съдовата система.
Започнах да съзирам в най-странни гледки красотата и единението на целия живот. Например в змийско гнездо, където вероятно около двеста змии с дебелината на палеца ми се сплитаха и разплитаха като подвижен орнамент върху изрисувана музейна ваза. Винаги съм мразела змиите. Но вече гледах на тях като необходимост за равновесието в природата, като необходимост за оцеляване на нашата пътешественическа група, като на създания, които толкова трудно можеш да приемеш с любов, че бяха станали обект на изображение в изкуството и религията. Бе изключено у мен да се породи желание да похапна пушено змийско, камо ли сурово, но настана време, когато го направих. Научих колко ценна може да бъде влагата в която и да е храна.
През тези месеци ни съпътстваха пределни температури. Първата вечер използвах полагаемата ми се кожа като постеля, но когато започнаха студените нощи, аз я превърнах в завивка. Много от хората лягаха на голата земя, сгушени в нечии прегръдки. Разчитаха повече на топлина, идваща от друго тяло, отколкото от близкия огън. В най-големия студ се палеха многобройни огньове. В миналото тези хора бяха пътували с опитомени кучета динго, които им помагали при ловуването, били им другари и ги топлели в студените нощи, оттам произлиза и изразът „трикучешка нощ“.
Няколко вечери лягахме на земята като образувахме особен кръг. Така се постигаше по-пълноценна употреба на завивките, пък и подобна купчина, изглежда, запазваше и предаваше по-добре телесната топлина. Ние издълбавахме процепи в пясъка и пускахме в тях пласт разпалени въглени, след това ги покривахме отгоре с пясък. Половината от кожите поставяхме отдолу, другата половина върху нас. Всяко от пространствата със заровените въглени се споделяше от двама души. Краката на всички ни се събираха в центъра на кръга.