Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
— Разбираш ли колко дълго означава завинаги? — попита той. — Това е много, много дълго време. Вечност. Ние знаем, че във вашето общество вие носите времето на ръката си и правите нещата по разписание, така че питам: разбираш ли колко дълго означава завинаги?
— Да — отговорих аз. — Разбирам какво е завинаги.
— Добре — продължи той. — Тогава можем да ти кажем още нещо.
Всичко в Божественото Единение има предназначение. Не съществуват прищевки на природата, несъответствия или случайности. Има само неща, които хората не проумяват. Ти вярваш, че мухите на Буша са лоши, че са ад, така че за тебе те наистина са такива, но само защото ти липсва нужното разбиране и мъдрост. Истината е, че са необходими и полезни създания. Те пропълзяват в ушите ни и чистят ушната кал и пясъка, който попада там, докато спим всяка нощ. Не си ли забелязала, че имаме съвършен слух? Да, те влизат в носа ни и също го почистват. — При тези думи той посочи своя. — Ти имаш съвсем малки ноздри, а не голям, подобно на коала нос като нас. Ще става още по-горещо в идващите дни и ти ще страдаш, ако носът ти е запушен. В най-голямата жега не трябва да дишаш през устата. Ти най-много от всички се нуждаеш от почистен нос. Мухите полазват и се лепят по тялото ни, така отнасят всичко, което отделяме. — Той протегна ръка и продължи: — Виж колко мека и гладка е кожата ни, сега погледни своята. На нас не ни е познат човек, който сменя цвета си само от това, че върви. Ти пристигна при нас с един цвят, след това почервеня, а сега изсъхваш и линееш. Смаляваш се с всеки изминат ден. Не познаваме никой, който да си оставя кожата в пясъка, както правят змиите. Ти имаш нужда от мухите да почистват кожата ти, а някой ден ние ще попаднем на място, където те са снесли своите лаври и отново ще си набавим храна. — Той си пое дълбоко дъх, докато се взираше в мен. — Хората не могат да просъществуват, ако всичко, което е неприятно, бъде унищожено, вместо да бъде разбрано. Когато мухите идват, ние отстъпваме. Може би ти си готова да направиш същото.
Следващия път, когато дочух в далечината мухите от Буша, аз отвързах препаската за глава от пояса си и започнах да я зяпам, но после реших, че мога да постъпя, както ме бяха посъветвали. Така че мухите дойдоха, а аз напуснах. Въображението ми ме отведе в Ню Йорк и аз посетих един скъп балнеосанаториум. Докато държах очите си затворени, чувствах как някой почиства ушите и носа ми. Представих си дипломата на специалиста, окачена на стената над мене. Усещах стотици малки топчета памук да почистват цялото ми тяло. Най-после създанията напуснаха, а аз се завърнах обратно в Пустошта. Беше вярно: да отстъпиш определено беше верният отговор при някои обстоятелства.
Чудех се в моя живот какво още възприемах като неправилно или мъчително, вместо да се опитам да разбера истинското му предназначение.
Това, че през цялото време не разполагах с огледало, изглежда, оказваше въздействие върху моето осъзнаване. Все едно се разхождаш в капсула с дупки за очите. Непрекъснато гледах навън, към другите, наблюдавах как се отнасят към направеното или казаното от мен. За първи път моят живот изглеждаше напълно честен. Не носех точно определени дрехи, както това се очакваше от мен в света на бизнеса. Нямах грим. Носът ми досега се беше обелил една дузина пъти. Не съществуваше никаква претенция — никакво его, което се бори за внимание. В групата нямаше клюки, нито някой се опитваше да изработи другия.
При отсъствието на огледало, което да ме изплаши и върне в действителността, аз можех да изживявам чувството, че съм красива. Очевидно не бях, но се възприемах красива. Хората ме приемаха такава, каквато съм. Те ме караха да се чувствам свой човек, неповторима и прекрасна. Учех се как изглежда това да те приемат безусловно.
Легнах да спя на пясъчната постеля и дълбоко запечатаният в съзнанието ми още през детството стих от „Снежанка“ звучеше в главата ми:
БИЖУТА
Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ставаше. Колкото по-горещо ставаше, толкова повече растителността и сякаш целият живот изчезваха. Ние вървяхме в пясъчна местност, където само няколко високи, изсъхнали стебла се появяваха на кичури. Нищо не се виждаше в далечината — нито планини, нито дървета, нищо. Беше ден на пясък и пясъчни водорасли.
Същия ден започнахме да носим огнената пръчка. Тя представлява парче дърво, което лекичко полюшвахме, за да поддържаме тлеенето му. В пустинята, където растителността е от такава ценност, всеки малък трик, призван да осигури оцеляването, влиза в употреба. Огнената пръчка се използваше за запалване на нощния лагерен огън, когато сухата трева започна да се счита едва ли не за възнаграждение. Наблюдавах също как членовете на племето събираха и не често срещаните купчинки изпражнения, оставени от пустинните животни, особено тези от кучето динго. Те се оказаха калорично гориво без мирис.