Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Беше наистина забележително. Ако не ставаше пред очите ми, щеше да ми е трудно да; повярвам, особено за общуването чрез телепатия. Казах на Ооота какво мислех.
Той се засмя и ми отговори:
— Сега знаеш как се чувства туземецът, когато попада за първи път в града и вижда как пускате монета в телефона, набирате номер и започвате да говорите с някой ваш роднина. Той направо си мисли, че това не е за вярване.
— Ами да — продължих аз. — И двата начина са добри, но вашият със сигурност е по-пригоден из тия места, където няма монети по четвърт долар, нито телефонни будки.
Предугаждах, че в моята страна трудно биха приели на доверие такова нещо като телепатичната връзка. Там бяха готови лесно да допуснат, че хората по света са жестоки едни към други, но едва ли биха повярвали, че има и такива, които не са расисти и живеят заедно в съвършена хармония и взаимопомощ, като откриват своя собствен неповторим талант и го почитат така, както се-почитат помежду си. Според Ооота причината Истинските Хора да са способни да използват телепатията се корени в това, че те никога не лъжат дори и на дребно, не представят истината само отчасти, чужди са на неверните твърдения. Като няма лъжи, няма и какво да се крие. Тези хора не се страхуват да бъдат с открит ум, който приема и желае да обмени информация. Ооота ми обясни как става това. Ако например едно двегодишно дете види друго да си играе с някаква играчка — да кажем камък, който се тегли на връв — и това дете посегне, да отнеме играчката, веднага ще почувства как очите на всички възрастни се отправят към него. Тогава то ще разбере, че неговото намерение да взима, без да му бъде позволено, не се възприема добре. А другото дете ще се научи да споделя това, което има, ще се научи да не се привързва към предмети. Това дете вече ще е усетило радост и ще е запазило паметта за нея, така че ще бъде желано чувството за щастие, а не предметът.
Менталната телепатия — това е начинът, по който хората са били устроени да общуват. Различието в езиците и писменостите отпада като пречка, когато хората използват този способ за разговор. Но аз се замислих, че това никога няма да се получи в моя свят, където хората крадат от фирмите, укриват данъци и си изневеряват. Моят народ никога няма да възприеме да бъде в буквалния смисъл с „открит ум“, защото е свикнал с твърде много: измама, обида и горчивина, които стаява.
Но да вземем мен самата: можех ли аз лично да простя на всеки, комуто съм вярвала и ме е подвел? Можех ли сама да си дам прошка за всички обиди, които съм нанесла? Надявах се някой ден да мога да положа ума си на тепсия, досущ като аборигените, и да бъда безучастен зрител, докато мотивите ми бъдат извадени на показ и обследвани.
Истинските Хора не смятат, че гласът е предназначен за разговори. Те се водят с центъра на сърцето и ума. Ако гласът се използва в речта, то човек е склонен да навлезе в дребнави, ненужни и по-малко духовни разговори. Гласът е даден за пеене, за празнуване и за лечение.
Казаха ми, че всеки има разностранни таланти и че всеки може да пее. И ако аз не почета тази дарба, защото намирам, че не мога да пея, това не омаловажава певеца в мене.
По-късно по време на пътуването, докато те ми помагаха да развия телепатичната си способност за общуване, аз разбрах, че докато със сърце и ум все още чувствам, че имам какво да крия, нищо няма да се получи.
Трябваше да се науча да си прощавам, а не да се осъждам, но и да се уча от миналото. Те ми показаха колко е важно да се възприемам, да бъда истинска и да се обичам — само така щях да се отнасям по същия начин и с другите.
ШАПКА ЗА ПУСТОШТА
Мухите в Пустошта са ужасни. Кохортите им се появяваха с първите лъчи на слънцето. Те покриваха небето, летейки в черни орляци, които наброяваха милиони. По звучене наподобяваха фунията на канзаско торнадо.
Нямаше начин да не ги поглъщам и да не ги вдишвам! Те навлизаха в ушите ми, в носа, в очите ми и дори се изхитряваха да се проврат между зъбите ми на път към гърлото. Имаха отвратителен сладникав вкус и ме задавяха. Налепваха се по тялото ми, така че, като се погледнех, сякаш носех някаква черна движеща се ризница. Не хапеха, но и без това си имах достатъчно страдания, за да забележа нещо подобно. Бяха толкова огромни и бързи, а и толкова многобройни, че бяха направо непоносими. Най-много си изпащаха очите ми.