Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Предназначението на растителното царство е да храни животните и хората, да скрепява почвата, да увеличава красотата, да внася равновесие в атмосферата. Беше ми казано, че растенията и дърветата ни пеят на нас, хората, безгласно и че всичко, което искат в замяна, е ние също да им пеем. Моят натъпкан с наука мозък веднага преведе това като намек за природния обмен на кислород и въглероден двуокис. Първоначалното предназначение на животните не е да изхранват хората, но това се допуска по необходимост. Всъщност и те трябва да съхраняват равновесието в атмосферата и да ни бъдат другари и учители чрез примера си. Така че всяка сутрин племето изпращаше мисъл или послание към животните и растенията пред нас. Те казваха: „Ние вървим към вас. Ние идваме да отдадем почит на предназначението за вашето съществуване.“ После зависеше от самите растения и животни да се споразумеят кои от тях ще бъдат избраниците.
Племето на Истинските Хора никога не оставаше без храна. Вселената винаги се отзоваваше на техния вътрешен глас. Те вярват, че светът е място на изобилие. Точно както аз и вие можем да се съберем, за да слушаме как някой свири на пиано и да отдадем почит на таланта и предназначението му, така те с открито сърце постъпват по същия начин с всяко нещо в природата. Когато на пътя ни се появи змия, това очевидно се случваше, за да ни осигури вечерята. Ежедневната храна съставляваше важен момент от вечерното празненство. Научих, че появата й не бе възприемана даром. В началото бе измолвана, после очаквана да се появи и тя наистина се появяваше, но бе приемана винаги с благодарност и неподправена признателност. Племето неизменно започваше деня си с благодарност към Божественото Единение за този ден, за себе си, за своите приятели и за света. Понякога те молят и за подробности, но фразата винаги звучи така: „Ако е за моето най-висше добро и за най-висшето добро на живота навсякъде.“
След сутрешното събиране в полукръг аз се опитах да кажа на Ооота, че му е време да ме отведе обратно при джипа, но той не се виждаше никъде. Най-накрая си рекох, че ще мога да издържа още един ден.
Племето не носеше никакви провизии. Те не засяваха семена, нито участваха в жътви. Те вървяха през пламтящата от жега австралийска Пустош и знаеха, че всеки ден вселената ще изсипва върху тях щедрите си благословии. Вселената никога не ги разочарова.
През първия ден не закусвахме и разбрах, че това е нещо обичайно. Понякога се хранехме нощем, но най-вече, когато храната сама се появяваше, независимо от слънцестоенето. Много пъти се случваше да хапнем само по залък — съвсем не каквото ние разбирахме под ядене.
Носехме вода в няколко съда от мех. Знам, че човек е съставен от приблизително седемдесет процента вода и има нужда поне от един галон на ден, за да бъде в идеална форма. Докато наблюдавах австралийците, забелязах, че техните нужди са по-малки и че пиеха по-малко вода от мене. На практика те рядко посягаха към меховете с вода. Телата им сякаш усвояваха максимално влагата в храната. Те вярваха, че Мутантите страдат от много зависимости, включително от водата.
Използвахме я, когато ставаше време за ядене, да натопяваме изсъхнали, без никакъв живот водорасли. Кафявите стебла влизаха въз водата като увехнали, дехидратирани пръчки и излизаха като по чудо променени пресни корени.
Бяха способни да открият вода и там, където не личеше да има никаква влага. Понякога лягаха върху пясъка, за да чуят водата, или протягаха ръце с дланите надолу, за да сканират земята за вода. Те забиваха в нея дълги кухи тръстики, засмукваха свободния им край и получаваха минифонтан. Водата беше тъмна на цвят и с пясък, но вкусна и освежаваща. Усещаха водата отдалече, като наблюдаваха изпаренията и дори можеха да я подушват и чувстват в самия вятър. Сега разбирах защо толкова хора, които правеха опити да изследват районите на вътрешността, бързо си отиваха мърцина. За да оцелееш, се изискваше вещината на коренните жители.
Докато си набавяхме вода от един скален процеп, ми бе даден урок как да приближа източника така, че да не го замърся с човешката си миризма и да наплаша животните. В крайна сметка водата беше и тяхна. Животните имаха толкова право над нея, колкото и хората. Племето никога не изгребваше цялата вода, независимо колко оскъдни бяха запасите ни в момента. При всеки водоизточник хората използваха едно и също място, от което да пият. Всеки животински вид постъпваше по същия начин. Единствено птиците пренебрегваха тези правила за достъп и се чувстваха като у дома си, докато пиеха, разплискваха или снасяха курешките си.