Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Ооота заговори на групата и всеки произнесе нещо специално за мене. Съобщаваха ми имената си. Думите ми се сториха много трудни, но за щастие имената им имаха значение. Те не се използват по същия начин, както ние например в Америка се обръщаме с „Деби“ или „Коуди“, така че аз можех да направя връзка между всеки човек и неговото име, вместо да се насилвам да произнасям думата сама за себе си. Всяко дете получава име при раждането си, но се подразбира, че с развитието на личността рожденото име ще бъде надраснато и тогава индивидите можеха да си изберат по-подходящо. Очакваше се всеки да си смени името няколко пъти през живота, тъй като мъдростта, творчеството и предназначението с времето също се определяха по-ясно. В нашата група между другите бяха и Разказвачката на Приказки, Правачът на Инструменти, Пазителката на Тайни, Майсторката Шивачка, Великата Музика.
Най-накрая Ооота ме посочи и заговори всеки от присъстващите, като повтаряше една и съща дума. Мислех си, че се опитват да произнесат първото ми име Марло, но после реших, че се мъчат да докарат фамилното ми име Морган. Не беше нито едното, нито другото. Думата, която използваха тази нощ, беше за име, което щях да нося през цялото време на пътешествието, и това беше Мутант. Не разбирах защо Ооота, който беше преводачът за двата езика, ги учи да произнасят толкова странен термин. Мутант според мене навеждаше на мисълта за значителна промяна в базисна структура, която се изявява под формата на мутация, и структурата вече няма нищо общо с оригинала. Но на практика ми бе все едно как ще ме наричат, защото вече целият ми ден, пък и целият ми живот се бяха объркали достатъчно.
Ооота ме осведоми, че някои от аборигените използват всичко на всичко само около осем имена — по-скоро нещо като бройна система. Всички от едно поколение и от един и същи пол бяха носители на еднаква родствена връзка, така че имаха по няколко майки, бащи, братя и пр.
С падането на тъмнината аз попитах за някой приемлив начин да се облекча. И тогава съжалих, че не съм наблюдавала по-отблизо Зюк, котарака на дъщеря ми, защото да посетиш тоалетната, означаваше да се отдалечиш в пустинята, да издълбаеш дупка в пясъка, да клекнеш и после да засипеш онова, което си оставил в нея. Трябваше да внимавам и за змии. Те ставаха най-активни, след като голямата жега започваше да отминава, но преди да се спусне вечерният хлад. Докато пълнех дупката отвсякъде ми се привиждаха в пясъка зли очи н отровни езици. Когато пътувах из Европа, се бях оплаквала от ужасната тоалетна хартия. Затова, тръгвайки за Южна Америка, си бях взела с мене. Тук липсата на хартия беше последното, за което можех да се тръшкам.
Когато се завърнах при групата от пустинното си приключение, ние споделихме общата торба с „каменен“ чай, специалитет на аборигените. Приготвяше се, като се пускаха горещи камъни в съд със скъпата като зеницата на окото вода. Съдът някога бе служил за пикочен мехур на някакво животно. Към така стоплената вода бяха прибавени билки и оставени да си пуснат настойката докрай. Ние си подавахме напред-назад помежду си този странен съд и чаят беше чудесен!
Открих, че племенният „каменен“ чай се сервира само при специално обстоятелство, каквото беше завършекът на първия ден от похода на моето новопокръстване. Те осъзнаваха трудностите, които щях да изпитам поради липсата на обувки, сянка и транспорт. Билките, прибавени към водата за чая, нямаха предназначението да разнообразят менюто, нито да послужат за невинен лек или подхранване. Чрез тях се отбелязваше празненството, бяха начин да се отбележи постижението им, защото аз не се бях отказала и не изявих желание да се завърна в града, нито пък се разплаках. Техният аборигенски дух беше приет и почувстван от мене.
Хората тогава започнаха да изглаждат места в пясъка и всеки взе от обшия вързоп, който носеха през деня, по една навита на руло космата или гладка кожа. Една възрастна жена седеше цяла вечер вторачена в мен и аз не можех да разчета израза на лицето й.
— За какво мисли тя? — попитах Ооота.
— Че си загубила мириса си на цветя и че вероятно си от космическото пространство.
Усмихнах се и тогава тя ми подаде моята постелка. Името й беше Майсторката Шивачка.