Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Отчаянието и подигравката в думите му не напускаха съзнанието ми. Загубвайки представа за времето, знаех, че трябва да се откъсна от целувката и го сторих. Хванах Никое за китката и го замъкнах обратно в моята стая. Хобхаус се размърда. Като ме видя с момчето, той промърмори нещо и се обърна с гръб към нас. Пресегнах се над него, за да взема кесията с парите. „На“, рекох аз и я хвърлих на момчето. „Харесаха ми твоите приказки за вампири и таласъми. Това е награда за изобретателността ти“. Никое ме гледаше безмълвен. Непроницаемостта му го правеше още по-уязвим. „Къде ще отидеш?“, попитах по-меко от преди.
Момчето помълча, после рече: „Далеч оттук.“
„Къде?“
„Сигурно на север. Там има свободни гърци.“
„А баща ти знае ли?“
„Да. И, разбира се, му е мъчно. Имаше три деца — едното е мъртво, аз трябва да избягам, от утре с него ще остане само Петро. Но той разбира, че нямам друг избор.“
Загледах се в момчето. Изглеждаше слабо и крехко като красиво момиче. Всъщност той беше още дете, но въпреки това мисълта, че ще го загубя ме натъжи. „Защо да нямаш друг избор?“, попитах аз.
Никое поклати глава. „Не мога да ви кажа.“
„Тръгни с нас.“
„С двама чужденци?“, засмя се Никое. „Да, бих могъл да пътувам скришом с вас.“ Погледна кесията, която му бях дал. „Благодаря, господарю, но предпочитам златото ви.“
Обърна се. Щеше да си тръгне, ако не го бях хванал за ръката. Пресегнах се и откачих кръста от стената. „Вземи и това“, рекох му. „Сигурно е скъп. На мен не ми трябва.“
„Напротив!“, отвърна той с неочакван страх в гласа. Приближи се и ме целуна. Отвън, откъм пътя се чу глух изстрел. След него — втори. „Задръжте го“, Никое сложи разпятието в ръката ми. „Наистина ли смятате, че бих могъл да измисля подобно нещо?“ Той потрепна, обърна се и се отдалечи. Проследих го как изтича по коридора. Когато се събудих на сутринта, разбрах, че е заминал.
Лорд Байрон седеше безмълвен със скръстени ръце и очи, вперени в мрака.
— Какво стана с Никое? — попита Ребека с глас, който и се стори много далечен. — Срещнахте ли го отново?
— Никое ли? — лорд Байрон вдигна очи и бавно поклати глава. — Не, повече не го видях.
— А изстрелите, двата изстрела, които чухте през нощта?
Лордът вяло се усмихна.
— Опитах се да си внуша, че вероятно ханджията е стрелял по някой промъкващ се крадец. Полезно напомняне. Във всеки случай из планината имаше разбойници, далеч по-жестоки от Георгиу. Беше нещо като предупреждение да внимаваме по всяко време.
— И така ли постъпихте?
— Да, в едно отношение — стигнахме Янина без повече трудности, ако това имате предвид.
— А в друго?
Лорд Байрон наведе очи. На устните му се появи лека подигравателна усмивка.
— В друго ли… — повтори тихо той. — Когато тръгвахме на сутринта, видяхме труп на мъж, наполовина в рова на ханджията. В гърба му личаха две дупки от куршуми. Подостреният кол на свещеника стърчеше забит в сърцето му. Самият свещеник стоеше и наблюдаваше как копаят гроб до купчината колове. Една жена, същата от предишната вечер, плачеше до него.
„Значи са хванали своя вампир“, бодро рече Хобхаус и тръсна просветената си глава. „В какви работи вярват тези хора. Невероятно. Просто невероятно.“
Аз не казах нищо. Яздихме, докато селцето не се скри от погледа ни. Чак тогава изтъкнах съвпадението, че трупът имаше сакат крак.
III