Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
«Тук трябва да сте по-внимателен» — чух зад гърба си момичешки глас.
— Обърнах се. Не беше никакво момиче, а Никое — лорд Байрон замълча. Отново се взираше в мрака зад Ребека. Наклони глава и когато отново я вдигна, се вгледа в очите й.
— Какво има? — попита тя, притеснена от вида му. Лорд Байрон поклати глава.
— Кажете ми.
На лицето му се появи изкривена, странна усмивка.
— Мислех си, както всички поети, колко преходна е красотата.
Ребека го погледна.
— Не и вашата, обаче.
— Да — усмивката му изчезна. — Никое бе много по-красив от мен. Гледах те сега и си спомних с неочаквана яснота как седеше до мен в онази странноприемница. Бе дръпнал качулката си малко назад — косата му не се виждаше, но красивото му лице изглеждаше открито. Очите му бяха тъмни като смъртта, миглите — също. Той сведе поглед, а аз се взирах в копринените им сенки, докато момчето не се изчерви и не обърна глава. Никое обаче остана до мен и когато излязох в мъглата, ме последва. Почувствах, че иска да ме хване за ръката.
Бяха пристигнали двама пътника — една жена и един свещеник. И двамата носеха черни дрехи. Жената мина край нас и потъна в хана. Лицето й изглеждаше бледо, личеше, че е плакала. Свещеникът остана вън, а когато ханджията отново излезе на пътя, той му даде някакви нареждания и пое към кръстопътя. Ханджията го последва, но преди да го настигне, отвърза една коза от навеса и я поведе след себе си към гората от колове.
«Какво ще правят?» — попитах аз.
«Ще се опитат с миризма на прясна кръв да подмамят върколака» — рече Никое.
«Върколака, върколака, непрекъснато чувам тази дума. Какво е това?»
«Дух, който не иска да умре.» Никое ме погледна за първи път, след като го накарах да се изчерви. «Върколакът пие кръв. Лоша работа. Трябва да се пазите от него, защото предпочита кръвта на жив човек.»
— Хобхаус бе дошъл при нас. «Ела да видиш нещо, Хоби», рекох му аз. «Можеш да го опишеш в дневника си.» Тримата тръгнахме по пътя. Свещеникът стоеше до един ров. Ханджията държеше козата над него. Животното врещеше от страх. С едно рязко движение ханджията го накара да млъкне, а кръвта започна да шурти в рова. «Вълнуващо», обади се Хобхаус, нали помниш «Одисеята»? Одисей извършва същия ритуал, за да извика мъртвите. Духовете от долната земя се хранят само с кръв.“
— Да — помнех добре този откъс. Мисълта за героя, който очаква да го навестят духовете от Хадес, винаги ми бе вдъхвала страх. Загледах се през мъглата към пътя, водещ обратно за Ахерон. „Сигурно би дошъл точно на това място, при реката на мъртвите, за да ги призове“. Представих си духовете — загърнати в чаршафи мъртъвци, които пискат и бъбрят, докато се събират по пътя.
„Защо“, попитах аз Никое, „ще викат върколака, щом е толкова опасен?“
„Той преди е бил съпруг на жената. Свещеникът е дошъл, за да го унищожи.“
„На жената в хана ли?“ попита Хобхаус. „Онази, която току-що дойде?“
— Никое кимна. „Тя живее в едно съседно на нашето село. Мъжът е погребан от месеци, но все още го виждат да обикаля, както правеше приживе и селяните се боят.“
Хобхаус се разсмя. Никое поклати глава. „Няма никакво съмнение“, рече той. „Защо?“
„Приживе, единият му крак беше недъгав. Сега куцал по същия начин, както на времето.“
„А, добре“, рече Хобхаус, „това е доказателство. Дано да го доубият по-бързо.“
Никое кимна. „Ще го направят“.
„Но защо са дошли чак тук?“ — попитах аз. „Точно на това място?“
Никое ме погледна изненадано. „Защото тук е Ахерон“, отвърна той и посочи пътя, по който бяхме минали. „Оттук минават мъртвите, които излизат от ада.“
Загледахме се в рова. Кръвта почти бе изтекла от трупа на козата — черна и гъста лежеше върху пръстта. До рова имаше приготвен дълъг кол. Свещеникът се обърна към нас и ни махна да се прибираме в хана. Второ подканване не ни беше нужно. И Георгиу и Петро видимо се успокоиха, когато се върнахме при тях край огъня. Петро се изправи и прегърна Никое. Зашепна му нещо припряно, сякаш му се караше. Никое го слушаше с нежелание и след малко се освободи от ръцете му Момчето се обърна към мен. „Не ни се подигравайте, за онова, което ви казах, господарю“, тихо рече той. „Довечера залостете прозорците“. Обещах, че ще го послушам. Никое се умълча, после извади изпод дрехата си малко разпятие. „Моля ви“, рече той, „сложете това до леглото си, направете го заради мен.“
Взех кръста. Приличаше на златен, беше красиво инкрустиран със скъпоценни камъни. „Откъде си го взел?“ попитах аз изненадан — стойността му явно бе далеч по-голяма от нещата, които можеше да притежава един пастир.