Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Никое ме докосна по ръката. „Задръжте го, господарю“, прошепна той. „Знае ли човек какво броди нощем вън?“ После се завъртя и изчезна, като момиче, смутено от влюбения поглед на любимия.
Когато си лягах, послушах съвета на Никое и залостих кепенците на прозорците. Хобхаус се пошегува с мен, но след като му обясних, не посмя да ги отвори. И двамата заспахме веднага, макар че в такива случаи Хобхаус обикновено лежеше буден и се оплакваше, че го хапят бълхите. Бях закачил разпятието на стената точно над леглата ни, надявайки се, че с негова помощ ще спим спокойно, но лошият, спарен въздух развали почивката ни. Будих се няколко пъти. Забелязах, че Хобхаус също е потен и се върти в чаршафите. Веднъж ми се присъни, че вън по стената се чува драскане, събудих се и видях лице — бледо, с жестоко, почти малоумно изражение, което втренчено ме гледаше. Отново заспах и отново сънувах — този път съществото дращеше по решетките, ноктите му бяха като на хищна птица. Издаваха отвратителен звук. Когато се стреснах нямаше нищо. Усмихнах се на мисълта колко дълбоко ме е засегнал разказът на Никое. Заспах за трети път и за трети път сънувах. Този път ноктите на съществото режеха пръчките, дъхът му вонеше на мърша — помислих си, че сигурно ще донесе някаква ужасна зараза в стаята. Изплаших се — ако не отворя очи, рекох си, повече никога няма да се събудя. Седнах в леглото целият в пот. На прозореца нямаше никого, но този път станах, приближих и за свой ужас видях, че по прътите има дълбоки следи от нокти. Стиснах ги с все сила и допрях чело към решетката. Металът беше хладен, а лицето ми — горещо. Вгледах се в нощта. Мъглата беше гъста и почти нищо не се различаваше отвъд пътя. Цареше пълно спокойствие. После, сякаш изведнъж пред погледа ми се появи нещо движещо се — човек или наподобяващо човек. То притича с невероятна бързина, кривейки единия си, осакатен по някакъв начин крак. Мигнах и съществото изчезна. Вгледах се настойчиво в мъглата, но там отново цареше спокойствие. „Спокойствие“, помислих си аз с половин усмивка, „по-голямо дори от самата смърт“.
Грабнах пистолетите изпод възглавницата, където стояха нощно време и наметнах пътната си дреха. Крадешком се промъкнах през хана. За моя радост, вратата бе все още залостена. Отворих я и се прокраднах навън. В далечината се чуваше кучешки вой. Цялата околност тънеше в летаргична тишина. Тръгнах към купчината колове. Кръстопътят бе обвит в мъгла, но и там всичко изглеждаше спокойно като при хана. Завъртях се и разумно поех, както се досещаш, по обратния път. Стигнах странноприемницата, залостих вратата и тихо, както преди, се промъкнах към стаята си.
Когато се добрах до нея, вратата зееше отворена. Оставих я затворена, бях сигурен. Приближих колкото можех по-безшумно и влязох вътре. Хобхаус спеше, както го бях оставил, потен върху мръсните чаршафи. Над него се бе надвесила някаква фигура, забулена в грозно черно наметало. Насочих пистолета. От изщракването на оръжието съществото се стресна, но още преди да се обърне, цевта се опря в гърба му. „Вън“, прошепнах аз. Съществото бавно се изправи. Бутах го с пистолета, докато не излезе в коридора.
Обърнах го към себе си и свалих качулката от лицето му. Вгледах се и се разсмях. Спомних си какво ми бяха казали по-рано същата вечер и повторих думите: „Знае ли човек какво броди нощем вън?“.
Никое не се усмихна. Направих му жест с пистолета да седне. Той с неохота се свлече на пода.
Надвесих се над него. „Ако искаше да обереш Хобхаус — предполагам, че правеше точно това в нашата стая — защо чака чак досега?“
Никое се намръщи, недоумявайки.
„Баща ти“, обясних му аз, „и брат ти са клептите, дето убиха нашата охрана вчера, нали?“
Никое мълчеше. Натиснах дулото в ребрата му. „Ти ли уби охраната?“ отново попитах аз.
Младежът бавно кимна с глава.
„Защо?“
„Защото бяха турци“, простодушно отвърна той. „Защо не уби и нас?“
Никое ме погледна ядосано. „Ние сме войни“, рече той, „а не бандити.“
„Не е вярно. Вие сте честни пастири — за малко да забравя.“
„Да, пастири сме“, в пристъп на гняв отвърна Никое, „селяни, господарю, животни, роби на турските върколаци!“ Изрече последната дума без капка ирония. „Имах брат, господарю, син на баща ми, убиха го турците. Да не мислите, че робите нямат право на отмъщение?! Да не си въобразявате, че те не мечтаят за свобода, че не се борят за нея? Кой знае… Може някой ден гърците да престанат да бъдат роби“. Лицето на Никое изглеждаше бледо, той трепереше, но черните му очи блестяха от решителност. Посегнах да го успокоя, да го прегърна. Той скочи и се дръпна до стената. Изведнъж се разсмя. „Вие сте прав — аз съм роб, какво толкова да му мисля. Вземете ме, господарю! После ми дайте златото.“ Той протегна ръце към лицето ми. Целуна ме с пламенни устни, отначало с гняв. След това с още нещо — дългата пламенна целувка на младостта, когато сърцето, душата и сетивата се сливат в едно, а онова, което чувстваш, така и не може да се предвиди.