Другата Болейн

Той протегна ръка, хвана брадичката ми и я повдигна. За миг останах без дъх и си помислих, едновременно с ужас и с наслада, че той щеше да ме целуне пред всички.

— Боите ли се от мен?

Аз поклатих отрицателно глава и устоях на изкушението да долепя лице до ръката му.

— Боя се от това, което може да се случи.

— Между нас? — Той се усмихна с увереността на мъж, който знае, че жената — обект на неговите желания — е почти в прегръдките му. — Нищо лошо няма да ви се случи, ако ме обикнете, Мери. Щом искате, ще ви дам думата си. Вие ще сте моята повелителка и моята малка кралица.

Силата на тази дума ме остави бездиханна.

— Дайте ми шалчето си, искам да си спомням за вашето благоразположение по време на двубоя — каза той най-неочаквано.

Аз се огледах.

— Не мога да ви го дам тук.

— Пратете ми го — каза той. — Ще кажа на Джордж да дойде при вас и тогава му го дайте. Няма да го нося на показ. Ще го пъхна под нагръдника си. Ще го нося точно до сърцето си.

Кимнах утвърдително.

— И така, имам ли вашата благосклонност?

— Ако я желаете.

— Желая я от все сърце — каза той. Поклони се и се отдалечи към шатрата на кралицата. Сестра ми Ана се бе изпарила като добър дух.

Дадох им няколко минути и сама се върнах в шатрата. Въпросителният поглед на кралицата ме прониза. Наведох се и се поклоних.

— Видях, че кралят идва сам да отговори на въпросите ви, ваше величество — казах аз невинно. — Ето защо се връщам.

— На първо място, трябваше да изпратите някой слуга — каза кралят остро. — Мистрес Кери не бива да тича по… под палещото слънце. Твърде е горещо.

Кралицата се поколеба само за миг.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Беше лекомислено от моя страна.

— Не трябва да се извинявате на мен — отсече той.

Помислих, че това ще я постави в неловко положение и по напрежението, което излъчваше застаналата до мен Ана, разбрах, че и тя очаква да чуе подобаващия отговор на една испанска принцеса и кралица на Англия.

— Съжалявам, ако съм ви причинила неудобство, мистрес Кери — каза кралицата глухо.

Аз не ликувах. Погледнах към жената в другия край на богато украсената шатра; тя беше достатъчно възрастна, за да ми бъде майка и аз не изпитах нищо друго освен съжаление за болката, която щях да й причиня. За миг станах сляпа дори за самия крал и виждах само нас двете, свързани в мъката си.

— За мен е удоволствие да ви бъда полезна, кралице — казах аз и бях искрена.

В един момент тя ме гледаше така, сякаш разбираше какво се въртеше в главата ми и се обърна към съпруга си.

— А конете ви днес във форма ли са? — попита тя. — Чувствате ли се достатъчно уверен в себе си, ваше величество?

— Днешният победител ще бъда аз или херцогът — каза той.

— Ще бъдете ли внимателен, сир? — каза тя нежно. — Няма нищо страшно, ако паднете от такъв противник като херцога, но ако нещо се случи с вас, това ще е краят за кралството.

Забележката бе изпълнена с любов, но той не я прие благосклонно.