ФОР

Тори задържа поглед върху мен няколко секунди и съм сигурен, че не вярва на обяснението на Амар за белезите на гърба ми, но не повтаря въпроса си. Вместо това включва механичната игла, която изпълва въздуха със жужене, и Амар ми подава бутилката.

Когато иглата докосва ребрата ми, алкохолът все още ми изгаря гърлото. Потръпвам, но по някаква причина не обръщам внимание на болката.

Наслаждавам ù се.

+ + +

Когато се събуждам на следващия ден, всичко ме боли. Особено главата.

О, боже! Главата ми!

Ерик е седнал на съседното легло и си връзва обувките. Кожата около халките на устната му изглежда зачервена – явно си е сложил пиърсинга скоро. Не съм обърнал внимание.

Той ме поглежда.

– Изглеждаш наистина зле.

Сядам и от внезапното движение главата ми заболява още по-силно.

– Надявам се, че когато загубиш, няма да използваш това като оправдание – усмихва ми се подигравателно. – Защото бих те победил при всички положения.

Той се изправя, протяга се и напуска спалното помещение. Обхващам главата си с ръце за няколко секунди, после ставам и си вземам душ. Трябва да опазя половината си тяло сухо заради мастилото. Безстрашните останаха часове наред с мен и дочакаха татуировката да бъде завършена, а когато си тръгнахме, всички бутилки бяха празни. Тори вдигна палци към мен, когато се заклатушках към изхода на ателието ù, а Зийк ме прегърна през раменете и каза:

– Мисля, че сега си истински Безстрашен.

Снощи се наслаждавах на тези думи. А сега ми се иска да си имам отново предишната глава, онази, която беше концентрирана и непоколебима и не болеше така, сякаш малки човечета с чукове са се настанили в нея. Оставам няколко минути студената вода да тече по мен, а после поглеждам към часовника на стената на банята.

Десет минути до боя. Ще закъснея. И Ерик е прав – ще загубя.

Прокарвам ръка през челото си и хуквам към тренировъчната зала с наполовина нахлузени на краката обувки. Когато нахълтвам през вратата, послушниците трансфери и някои от послушниците, родени Безстрашни, вече са се наредили в периферията на помещението. Амар е в центъра на тепиха и се взира в часовника си. Поглежда ме остро.

– Много мило от твоя страна, че реши да се присъединиш към нас. – Вдигнатите му вежди показват, че другарството ни от снощи не достига до тренировъчната зала. Той посочва обувките ми. – Завържи си връзките и спри да ми губиш времето.

От другата страна на тепиха Ерик внимателно изпуква всичките си кокалчета едно по едно, като не спира да се взира в мен. Бързо си завързвам обувките и натъпквам вътре връзките, така че да не ме спънат.

Когато се изправям срещу Ерик, усещам единствено препускането на сърцето си, пулсирането в главата си и бодежите върху татуираната си кожа. Амар отстъпва, Ерик се втурва напред и бързо ме удря право в челюстта.

Залитам назад и докосвам лицето си. Цялата болка се слива в ума ми. Вдигам ръце, за да блокирам следващия удар. Главата ми пулсира и виждам движението на крака на Ерик. Правя опит да се завъртя настрани от ритника, но той ме уцелва силно право в ребрата. Следващото усещане преминава като електрошок през цялата лява страна на тялото ми.