ФОР

– О, млъкни – казва тя и продължава надолу по коридора към спалното помещение.

+ + +

На следващата сутрин всички послушници трансфери тръгваме след Амар, преминавайки покрай тренировъчната зала през мрачен коридор с тежка врата в дъното. Той ни нарежда да седнем до стената и изчезва зад вратата, без да ни каже нищо повече. Поглеждам си часовника. Схватката на Шона ще започне всеки момент – на родените Безстрашни им отнема повече време да преминат през първия етап на инициацията, понеже са по-многобройни.

Ерик сяда колкото се може по-далеч от мен, което ме радва. Вечерта, след като се бих с него, ми хрумна, че за да си отмъсти за загубата, може да каже на всички чий син съм, но той не го направи. Чудя се дали просто не изчаква правилния момент да атакува, или пък отстъпва по някаква друга причина. Независимо каква е работата, за мен вероятно е най-добре да страня възможно най-много от него.

– Как мислите, какво има там? – гласът на Мая, момичето от Миротворците, звучи нервно.

Никой не отговаря. По някаква причина не изпитвам притеснение. Зад тази врата няма нищо, което може да ме нарани. Затова когато Амар отново се появява в коридора и извиква първо моето име, не хвърлям отчаян поглед към другите послушници, а просто влизам след него.

Стаята е мрачна и порутена, а вътре има само стол и компютър до него. Столът е със спусната назад облегалка, като онзи, на който седях по време на теста си за установяване на наклонностите. Екранът на компютъра свети и на него се вижда програма, представляваща редове тъмен текст на бял фон. Когато бях малък, доброволствах в компютърните зали в училище – поддържах оборудването и понякога дори поправях компютрите, когато се случеше да се развалят. Работех под надзора на жена от кастата на Ерудитите на име Катерин и тя, щастлива да сподели знанието си с някого, който има желанието да я изслуша, ме обучи на много повече неща, отколкото беше длъжна. Затова сега, докато гледам кода, разбирам каква е тази програма, макар че никога не бих успял да направя много с нея.

– Симулация? – питам.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре – отговаря ми Амар. – Сядай.

Правя го, облягам се назад и отпускам ръце. Амар приготвя спринцовка и я задържа на светлината, за да се увери, че течността е на мястото си. Без предупреждение забива иглата във врата ми и натиска буталото. Потръпвам.

– Да видим кои от страховете ти ще изникнат първи – казва той. – Знаеш ли, почвам да се отегчавам от тях, трябва да пробваш да ми покажеш нещо ново.

– Ще се постарая – отговарям.

Симулацията ме поглъща.

+ + +

Седя на твърдата дървена пейка до масата в Аскетската кухня, а пред мен има празна чиния. Прозорците са потънали в сянка и единствената светлина идва от оранжевата крушка, висяща над масата. Поглеждам към черния плат, който покрива коленете ми. Защо нося черно, а не сиво?

Когато вдигам глава, той – Маркъс – е срещу мен. За частица от секундата изглежда просто като човека, когото видях на Изборната церемония неотдавна – очите му са тъмносини като моите, устата му е начумерена.