ФОР

Мястото... мястото е изпълнено с него.

Това не е истина – осъзнавам. – Това е симулация. Точно както в зоната на страха.

Сега наоколо има още повече Маркъси, чакат под мен с разтворени ръце и аз се взирам в море от остриета. Ръцете им докопват краката ми, режат ме и усещам горещата струя по врата си, когато Маркъсът, който ме държи, затяга хватката си.

Симулация, напомням си. Опитвам се да съживя крайниците си. Представям си как кръвта ми гори и препуска през тялото ми. Плясвам с ръка по стената в търсене на оръжие. Един от Маркъсите се протяга и пръстите му доближават очите ми. Остриетата започват да дълбаят в очните ми ябълки и аз крещя.

Ръцете ми не откриват оръжие, а само брава на врата. Завъртам я с все сила и се озовавам в килер. Маркъсите ме изпускат. В килера има достатъчно голям прозорец за тялото ми. Докато те ме преследват в мрака, удрям рамо в стъклото и то се натрошава. Свежият въздух изпълва дробовете ми.

Сядам на стола и пъшкам.

Търся раните по гърлото, ръцете и краката си, но тях ги няма. Все още мога да усетя разрязванията и изтичаща от вените ми кръв, но кожата ми е непокътната. Дъхът ми се успокоява, а с него и мислите ми. Амар стои до компютъра, свързан със симулацията ми, и се взира в мен.

– Какво? – питам без дъх.

– Беше вътре пет минути – казва той.

– Това много ли е?

– Не – смръщва се той. – Не, не е много. Всъщност е доста добър резултат.

Спускам крака на пода и задържам главата си с ръце. Може и да не съм бил чак толкова дълго в състояние на паника в симулацията, но образът на изкривения ми баща, опитващ се да ми изтръгне очите с нокти, продължава да проблясва в ума ми и да ускорява сърцебиенето ми.

– Серумът продължава ли да действа? – питам, стиснал зъби. – Да ме кара да се паникьосвам?

– Не, трябва да се е уталожил, когато излезе от симулацията – казва той. – Защо?

Разтърсвам ръцете си, а те са се сплели, сякаш са вцепенени. Поклащам глава. Не беше истина – повтарям си. – Остави го да си иде.

– Понякога симулацията причинява продължителна паника в зависимост от това, което си видял – допълва Амар. – Ще те изпратя до спалното помещение.

– Не – поклащам глава. – Ще се оправя.

Той ме измерва с поглед.

– Това не беше предложение. – Изправя се и отваря вратата зад стола. Тръгвам след него по къс мрачен коридор и навлизаме в каменните коридори, които водят към спалното помещение на трансферите. Тук въздухът е студен и влажен, защото сме под земята. Чувам само ехото на стъпките ни и собственото си дишане, нищо друго.

Струва ми се, че виждам нещо, някакво движение от лявата си страна, и се дръпвам до стената. Амар ме спира, слага ръце на раменете ми и ме обръща към себе си, за да го погледна в лицето.