ФОР

– Виж се само! Слезе от влака на краката си! – сръгва ме Амар. – Ето, пийни си глътка. Изглеждаш така, като че ли имаш нужда.

Той ми подава бутилката.

Никога не съм вкусвал алкохол. Аскетите не го пият, затова изобщо не съм имал достъп до такъв. Но съм виждал колко отпуска хората, а аз отчаяно имам нуждата да премахна чувството, че съм си навлякъл твърде тясна кожа. Затова не се колебая – вземам бутилката и отпивам.

Алкохолът ме изгаря като лекарство и на вкус е като такова, но бързо слиза надолу и ме сгрява.

– Добра работа – казва Амар, приближава Зийк, прегръща го през врата и притиска главата му към тялото си. – Виждам, че си се запознал със стария ми приятел Езекил.

– Това, че майка ми ме нарича така, не означава, че трябва и ти да го правиш – заявява Зийк, отблъсва Амар и се обръща към мен. – Бабата и дядото на Амар и моите родители бяха приятели.

– Бяха?

– Ами... баща ми загина, както и неговите баба и дядо.

– Ами родителите ти? – питам Амар.

Той свива рамене.

– Починаха, когато бях малък. Влаков инцидент. Много тъжно. – Ухилва се така, все едно не е. – А баба ми и дядо ми предприеха скока, след като станах пълноправен член на Безстрашните. – Той прави жест с ръка надолу, предполагащ гмуркане.

– Скокът?

– О, не му казвай, докато съм тук – клати глава Зийк. – Не искам да видя изражението му.

Амар не му обръща внимание.

– Възрастните Безстрашни понякога правят летящ скок в неизвестното на Бездната, когато достигнат определена възраст. Или пък стават безкастови – обяснява той. – А и дядо ми беше наистина болен. Рак. Баба ми не искаше да продължи без него.

Той вдига лице към небето и очите му отразяват лунната светлина. За момент изпитвам чувството, че ми е показал някакво свое тайно Аз, което внимателно крие под пластовете чар, хумор и типичното за Безстрашните перчене. И това ме плаши, защото тайното му Аз е твърдо, студено и тъжно.

– Съжалявам – казвам.

– По този начин поне имах възможността да се сбогувам с тях – отговаря Амар. – Повечето пъти смъртта настъпва независимо дали си се сбогувал, или не.

Скритото му Аз изчезва с появата на усмивката и Амар се забързва към останалата част от групата с бутилката в ръка. Аз оставам назад със Зийк. Той подскача някак си едновременно грациозно и непохватно, подобно на диво куче.

– Ами ти? – пита ме той. – Имаш ли родители?

– Един – отговарям. – Майка ми почина отдавна.

Спомням си погребението ù и всички Аскети, изпълващи къщата с тихо бъбрене, застанали до нас в мъката ни. Носеха ни храна върху метални табли, покрити със станиол, изчистиха кухнята ни и опаковаха вместо нас всичките дрехи на майка ми, за да не остане и следа от нея. Шепнеха си, че е починала от усложнения при раждане на второ дете. Но си спомням ясно как няколко месеца преди смъртта ù я видях пред гардероба да закопчава широката си риза над тясната тениска и коремът ù беше плосък. Тръсвам глава, за да пропъдя спомена. Тя е мъртва. Това е детски спомен и на него не може да се разчита.